Още една огромна пауза от Блогът се наложи да бъде запълнена. Наистина е лошо, когато житието до такава степен ти се отразява, че влияе и на такива благородни дейности като този мой проект....добре де-и мързелът! Оправдания мога да си намеря много, но ще е за добро. Пече се усилено новият адрес, където мисля да мигрирам моята блогова рожба и се надявам в най-скоро време вече да сте свидетели на напълно самостоятелният уебсайт на Моя Милост.
В крайна сметка, тънката ми идея да се отдавам на безгрижно безделие през това време, нито говори добре за мен, нито бе приета добре от малцината ми последователи.
Затова след много техни молби, заповеди, мрънкания и подканяния, седнах да понапиша туй-онуй :о)
...хрумна ми преди време, че би ми било интересно да пиша по тази тема...ако не се лъжа се падна на предварителните изпити за ПУ и ми направи впечатление, че в сравнение с темите, които се бяха падали предните години, тази като че ли доста улеснява кандидат-студентите.
Странното е обаче, че те твърдяха обратното!
В смисъл, колко трудно би било да пишеш за нещо, с което се сблъскваш всекидневно, независимо дали го искаш; средството ти за преживяване и Манна-та Небесна на мнозина. И е трудно да пишеш за това? Няма какво да се каже? Е, аз ще опитам малко да пофилософствам по темата, макар и не под формата на есе и формулирано и структурирано като за оценка. Просто ще си поговорим за парички :о)
Властта на парите...ни е насаждана още от малки деца. Колко са израсли в недоимък или пък в що-годе нормална среда, но непрекъснато са виждали родителите си, които са се лишавали, за да ни осигурят елементарни удобства. Като съвсем малки не ни е правело впечатление въобще - важното е да получим своето. С времето осъзнаваме какво точно се случва, и до каква степен това е в съприкосновение с нас самите, но тогава можем само безучастно да седим и да се надяваме родителите ни да се справят. Докато идва един момент, в който ние неусетно сме отишли на тяхно място и трябва и ние да мислим за печеленето на тъй ценния ресурс...с изключение на отделни клики, н които може и никога да не им се наложи, но както знаем аз обичам да изключвам разни частни случаи от мислите си :о)
В крайна сметка кой е готов да отрече, че парите са навсякъде. Любовта не се купува с пари? - окей, с една гола любов ше се храним и обличаме. Приятелите ни не зависят от парите ни? - а докато ги нямаме, ще намираме нови приятели отвкъщи явно, защото нямаме финанси да излезнем навън. Естествено, че това са твърде общи приказки и в крайна сметка доста спорни. Ключовото, на което се опитвам да наблегна е, че макар най-стойностните неща в живота да не са тясно обвързани с материалното ни състояние, не можем да отречем, че една стабилна среда е определяща като цяло дори за това как се изграждаме в един по-ранен стадий. Тъжно е когато по-неосигурени хора, макар и много красиви отвътре, биват човъркани от нежелана завист и злоба, покрай по-заможни такива. Ще скочите Вие, че не е така, но да погледнем нещата реално - в крайна сметка, когато си се изграждал в семейство, където част от битовите неразбории на родителите ти са били свързани с пари и в етапите, където минава детството ти (училище и т.н.) си обграждан от подобни проблеми, нормално е да се насади у теб една гнет и гняв от твоето собствено положение. Безспорно за по-силните това действа като стимул и амбиция в един по-нататъшен етап да надскочат стандартите, в които са израсли и да могат да осигурят една по-стабилна среда, за своите деца. Но пък и доста често това остава като един неизказан укор, към близките ти, което в крайна избива в отрицателни качества и постъпки.
После идват по-сериозните отношения. Разбира се, че е грозно ако една връзка се крепи на парите. Низко е и даже достойно за съжаление. Подобни взаимоотношения рядко са нещо повече от повърхностни и като цяло не се вписват в представата за любов...е поне не и в по-идеализираната и красива представа за това чувство. Но пък за тези хора няма никакво значение колко плоски и празни изглеждат отстрани. Единият е доволен, че с парите си може да купи компанията на визуално красив човек, а другият е доволен, че с тези си физически качества може да получи финансова изгода. Така че подобни хора въобще не се интересуват от Вашите критики и съжаление. Те са си в нишата, която сами са си намерили. От друга страна е целокупното население. Чувствата там естествено се зараждат по крайно различни и разнообразни пътища и често биват красиви и достойни за възхищение. В един момент обаче, бидейки с оскъден финансов ресурс, това дава отражение и на връзката Ви. Не може да изведете партньора си на някое хубаво място, влиза се в един коловоз на еднообразие (защото само с разходки за съжаление и мое, не става :о) ) , не можеш да направиш красив подарък, какъвто смяташ, че човекът до теб заслужава (въпреки че подкрепям идеята за подаръкът от сърце, ръчно изработен или просто оригинален), дори си ограничен в спонтанността си, защото често и тя изисква паричен ресурс. И тези неща се натрупват и в крайна сметка, въпреки че почти никога парите не са причината за края на една връзка, последиците от липсата им в другите сфери, са често пагубни.
Дори няма да започвам с важността на финансите в по-късен етап от живота, когато почваме сами да мислим за семейство. Ами влиянието им в образованието ни? В желанието ни да пътуваме и да се насладим на родни и чужди красоти? Така мога да продължавам и до края на вечерта. Но и аз и Вие, малцина четящи, ще се отегчим бързо :о) Мисля, че няма нужда да бъда многословен.
За да обобщя - материалното не бива да е водещ фактор в човешките ни взаимоотношения, нито в изграждането ни като личности. Но е време да спрем да се самозалъгваме и да признаем, че парите ИМАТ ВЛАСТ. Имали са и ще имат!!! И колкото по-бързо го осъзнаем и се научим да хармонизираме човешкото в нас, с нуждата от материалното, толкова по-бързо ще направим още една крачка напред към разумното си развитие. Ако Вашите родители или самите Вие имате достатъчно финанси, за да не се налага да работите и ден от живота си и сте осигурен/а без да си мърдате пръста, това е страхотно. Но ако не сте, се вземете в ръце и мислете в перспектива :о)
Пожелавам на всички Ви по една усмивка за всеки лев, който е минал досега през ръцете Ви :о)
вторник, юли 07, 2009
събота, юни 27, 2009
Пред Смъртта Всички Сме Равни
Интересна мисъл действително...
Интересното е, че никога не бих си помислил да пиша за подобно нещо (не за смъртта, тя е куул, за конкретната кончина реално), но просто последните няколко дена не спирам да се фрустрирам от хората около мен, от всичко де що чух и прочетох.
На 25 юни тази година почина Майкъл Джексън...идолът на милиони хора? Кралят на Попа? скандално известната личност? На 25 юни почина известната актриса с ролята си в първите "Ангели на Чарли" и снимала се за Плейбой, Фара Фосет. На 25 юни почина и доайенът на радиото у нас проф.Веселин Димитров, една наистина бележита личност за развитието на радиожурналистиката у нас. На 25 юни са починали още много хора, чиито имена няма да намерите в Интернет. Какви бяха последиците от тези трагични инциденти спрямо нашия живот?
Интернет търсачките в световен мащаб забавиха услугите си, защото милиони потребители са се логнали да потърсят дали новината за смъртта на Джако е реална.
След като са получили конфирмация за въпросното събитие, тези милиони хора вече 3 ден засвидетелстват тъгата си и уважението си към попиконата във всевъзможни Интернет сайтове, блогове, описания и съобщения... колко жалко...жалко е за всички Вас мними скърбящи...
Пиша това, за да изразя отвращението и насмешката си над всички тези показали уважението си хора над човек, който по никакъв начин не е оставил нищо във Вашия живот, а е просто едно публично име. По какъв начин Майкъл Джексън присъстваше в живота Ви през последните години, след замирането на попкултурата в световен мащаб, драги приятели? Може би с хилядите шегички и вицове за педофилията му? Окей, оневиниха го, може и да не е педофил, не е това въпроса. За всички нас в този период на оскъдна информация, знаехме за въпросния господин освен, че пее, че е главно известен с това, че воден от неимоверни комплекси е решил, че цветът на кожата, с която е бил роден и откърмен от любящите си родители, не е подходящ за него, затова си го е сменил по своя воля. Впоследствие слушахме за разводите му, за съмненията му в педофилия, за безчетните операции на носа му. Тази противоречива личност почина и всички бързичко почнаха да му засвидетелстват вечното си уважение...как да покажа уважение към човек, дотолкова комплексиран и мразеш себе си, че да си причини това да прилича на парцалива мумия с разпадащи се съставни части? Как да уважавам някого, който е присъствал в живота ми не толкова с музика, колкото с поведението си. Днес сутринта прочетох дори някъде една девойка как казва, че дори и педофил Джако е велик, а пък и педофилията е нещо нормално в съвременния живот...както обичам да казвам - "жива да не бях" !!! Що за човек може да каже подобно нещо...и то момиче...вероятно ще стане майка 1 ден...не, не дори не искам да си представям, отклоних се от темата.
Малцина от Вас са чували името на проф.Веселин Димитров предполагам. Той бе водещ на първото информационно-музикално радиопредаване у нас, за 10те си години като декан на факултета по журналистика в Софийския Университет той е обучил някой от най-големите наши съвременни журналисти. Хора, които сега влагат наученото, за нашата информираност. ТОЗИ човек оставя следа след себе си, следа, която никой от Вас не може да оцени, защото никъде не е срещал името му в Космополитан, Блясък или не го е чувал докато прищраква Телевизия Планета. Велик българин е това за мен и заслужава всичкото уважение, което мога да му дам. Вместо да го свързваме със скандали и да раздуваме клюки около него, ние ежедневно берем от плодовете на труда му. И малцина от Вас ще го помнят утре. Тъжно е и говори лошо за нас като народ. С манталитета на сеирджии,когото сами си налагаме, няма да стигнем доникъде.
Дори да не са тези примери. С какво смъртта на Майкъл Джексън да е по-достойна за скръб, отколкото смъртта на нечий приятел, баща, леля или племенник? Един колега ми каза вчера- "Ама как така ще сравняваш ти Майкъл Джексън с някой обикновен човек"....ЪъЪъЪъ ами как наистина? Явно съм пропуснал момента, от който Г-н Джексън вече не е простосмъртен и е придобил божествен статут...Що за логика е това, че пласираните като "известни" хора са по-важни от нас, неизвестните? Откога краят на нечие съществуване стана събитие с различна важност, зависеща от това доколко съм обществено познат? Ако 1 ден се спомина аз по-малко важен ли ще съм за приятелите си, за които съм правил толкова много приживе и съм давал каквото мога, отколкото факта, че е починал човекът, който са слушали на МеПе3 плейърите си? Ако е така, просто явно съм объркал светът, в който съм се родил.
Майкъл Джексън е човек, който много добре се е реализирал в една музикална ниша и е сътворил много хитове, които ще останат и след 20 години. Браво за което, талантът си е талант. Оттам-нататък не виждам какво хората влагат в думата "уважение". Всички вие милиони фенове със сълзливите си реакции за краят на жизнения път на бележития музикант. За години в Интернет пространството не видях никой от Вас да си поства клипчета на М.Дж. , не чух никой да обяснява как това му е любимия певец и колко много е израснал от музиката му. Ничий най-любим изпълнител не бе, никой не говореше с възхищение за него. Бе обект на подигравки заради външния си вид и наклонностите си. Едно скъпо за мен момиче веднъж ми каза, че не можеш да говориш за любов и уважение преди да започнеш да харесваш самия себе си...не мисля, че Джако е харесвал себе си ако съдя по реултата...но почина и стана легенда за броени часове. И това е единственото положително нещо, което той извлече от половинвековното си тъжно съществуване.
Както се казва за мъртвите или добро, или нищо...е по-добре да бъде нищо отколкото да се излагам като мним почитател, моля Ви не го правете и Вие...
Почивайте в мир проф.Веселин Димитров и благодаря за отдадеността и реализираните амбиции!!!
Интересното е, че никога не бих си помислил да пиша за подобно нещо (не за смъртта, тя е куул, за конкретната кончина реално), но просто последните няколко дена не спирам да се фрустрирам от хората около мен, от всичко де що чух и прочетох.
На 25 юни тази година почина Майкъл Джексън...идолът на милиони хора? Кралят на Попа? скандално известната личност? На 25 юни почина известната актриса с ролята си в първите "Ангели на Чарли" и снимала се за Плейбой, Фара Фосет. На 25 юни почина и доайенът на радиото у нас проф.Веселин Димитров, една наистина бележита личност за развитието на радиожурналистиката у нас. На 25 юни са починали още много хора, чиито имена няма да намерите в Интернет. Какви бяха последиците от тези трагични инциденти спрямо нашия живот?
Интернет търсачките в световен мащаб забавиха услугите си, защото милиони потребители са се логнали да потърсят дали новината за смъртта на Джако е реална.
След като са получили конфирмация за въпросното събитие, тези милиони хора вече 3 ден засвидетелстват тъгата си и уважението си към попиконата във всевъзможни Интернет сайтове, блогове, описания и съобщения... колко жалко...жалко е за всички Вас мними скърбящи...
Пиша това, за да изразя отвращението и насмешката си над всички тези показали уважението си хора над човек, който по никакъв начин не е оставил нищо във Вашия живот, а е просто едно публично име. По какъв начин Майкъл Джексън присъстваше в живота Ви през последните години, след замирането на попкултурата в световен мащаб, драги приятели? Може би с хилядите шегички и вицове за педофилията му? Окей, оневиниха го, може и да не е педофил, не е това въпроса. За всички нас в този период на оскъдна информация, знаехме за въпросния господин освен, че пее, че е главно известен с това, че воден от неимоверни комплекси е решил, че цветът на кожата, с която е бил роден и откърмен от любящите си родители, не е подходящ за него, затова си го е сменил по своя воля. Впоследствие слушахме за разводите му, за съмненията му в педофилия, за безчетните операции на носа му. Тази противоречива личност почина и всички бързичко почнаха да му засвидетелстват вечното си уважение...как да покажа уважение към човек, дотолкова комплексиран и мразеш себе си, че да си причини това да прилича на парцалива мумия с разпадащи се съставни части? Как да уважавам някого, който е присъствал в живота ми не толкова с музика, колкото с поведението си. Днес сутринта прочетох дори някъде една девойка как казва, че дори и педофил Джако е велик, а пък и педофилията е нещо нормално в съвременния живот...както обичам да казвам - "жива да не бях" !!! Що за човек може да каже подобно нещо...и то момиче...вероятно ще стане майка 1 ден...не, не дори не искам да си представям, отклоних се от темата.
Малцина от Вас са чували името на проф.Веселин Димитров предполагам. Той бе водещ на първото информационно-музикално радиопредаване у нас, за 10те си години като декан на факултета по журналистика в Софийския Университет той е обучил някой от най-големите наши съвременни журналисти. Хора, които сега влагат наученото, за нашата информираност. ТОЗИ човек оставя следа след себе си, следа, която никой от Вас не може да оцени, защото никъде не е срещал името му в Космополитан, Блясък или не го е чувал докато прищраква Телевизия Планета. Велик българин е това за мен и заслужава всичкото уважение, което мога да му дам. Вместо да го свързваме със скандали и да раздуваме клюки около него, ние ежедневно берем от плодовете на труда му. И малцина от Вас ще го помнят утре. Тъжно е и говори лошо за нас като народ. С манталитета на сеирджии,когото сами си налагаме, няма да стигнем доникъде.
Дори да не са тези примери. С какво смъртта на Майкъл Джексън да е по-достойна за скръб, отколкото смъртта на нечий приятел, баща, леля или племенник? Един колега ми каза вчера- "Ама как така ще сравняваш ти Майкъл Джексън с някой обикновен човек"....ЪъЪъЪъ ами как наистина? Явно съм пропуснал момента, от който Г-н Джексън вече не е простосмъртен и е придобил божествен статут...Що за логика е това, че пласираните като "известни" хора са по-важни от нас, неизвестните? Откога краят на нечие съществуване стана събитие с различна важност, зависеща от това доколко съм обществено познат? Ако 1 ден се спомина аз по-малко важен ли ще съм за приятелите си, за които съм правил толкова много приживе и съм давал каквото мога, отколкото факта, че е починал човекът, който са слушали на МеПе3 плейърите си? Ако е така, просто явно съм объркал светът, в който съм се родил.
Майкъл Джексън е човек, който много добре се е реализирал в една музикална ниша и е сътворил много хитове, които ще останат и след 20 години. Браво за което, талантът си е талант. Оттам-нататък не виждам какво хората влагат в думата "уважение". Всички вие милиони фенове със сълзливите си реакции за краят на жизнения път на бележития музикант. За години в Интернет пространството не видях никой от Вас да си поства клипчета на М.Дж. , не чух никой да обяснява как това му е любимия певец и колко много е израснал от музиката му. Ничий най-любим изпълнител не бе, никой не говореше с възхищение за него. Бе обект на подигравки заради външния си вид и наклонностите си. Едно скъпо за мен момиче веднъж ми каза, че не можеш да говориш за любов и уважение преди да започнеш да харесваш самия себе си...не мисля, че Джако е харесвал себе си ако съдя по реултата...но почина и стана легенда за броени часове. И това е единственото положително нещо, което той извлече от половинвековното си тъжно съществуване.
Както се казва за мъртвите или добро, или нищо...е по-добре да бъде нищо отколкото да се излагам като мним почитател, моля Ви не го правете и Вие...
Почивайте в мир проф.Веселин Димитров и благодаря за отдадеността и реализираните амбиции!!!
Long Time No See (Дълго Време не Ви Виждам...Защото съм Кьорав) :о)
Ех, ех, ехххххххх...
Животът може да завлече човек през какви ли не места и да го срещне с какви ли не хора, но накрая пак го връща към изначалното...а именно...Блогът му :о)
Не мога да кажа, че съжалявам, че толкова време нямах време да драсна и редче тук, по-скоро ме е яд, че последните 2 дена, като имах цяла нощ и вдъхновение пред себе си, всепоглъщащият ми мързел надделя над творческото опиянение...над чернодробното ми опиянение също.
НО! Но важното е, че всичките перипетии, през които ми се налага да минавам в момента ме изпълват с идеи, които смятам да реализирам при първа възможност, така че дръжте се яко за седалките и ще отлитаме скоро пак в паралелните вселени.
Да направим една кратка равносметка на изминалия месец. Върнах се към номадския си начин на живот, срещнах нови хора, започнах нови проекти, завърших семестриално...
Ама какво? Да не сте очаквали нещо по-подробно? Така или иначе никой не чете дългите публикации, защо да си правя труда? Всъщност не е това, ами смятам, че идеята на цялото писание не е да обхвана изцяло предния месец и да Ви занимавам с работи, които отчасти знаете, бидейки мои приятели. Не желая това да е преразказ на монотонното ми ежедневие, а по скоро едно "Здравейте, отново" на хората, които ми лиспваха и тези, на които аз липсвах...Не съм забравил този си проект, нямам и намерение...Обичам да пиша и вярвам понякога, все някому е интересно да чете.
Е...седейки на измъчен пластмасов стол, в задушната стаичка на тихото мазе, гълтайки жадно от първото кафе за деня, няма как да не почуствам нуждата от малко свобода. Затова смятам да я реализирам малко на двора, а след лирическото ми отклонение мога да драсна и още нещо от сърце...даже имам и наболяла тема... :о)
Довиждане засега приятели, кийп смайлинг :о)
Животът може да завлече човек през какви ли не места и да го срещне с какви ли не хора, но накрая пак го връща към изначалното...а именно...Блогът му :о)
Не мога да кажа, че съжалявам, че толкова време нямах време да драсна и редче тук, по-скоро ме е яд, че последните 2 дена, като имах цяла нощ и вдъхновение пред себе си, всепоглъщащият ми мързел надделя над творческото опиянение...над чернодробното ми опиянение също.
НО! Но важното е, че всичките перипетии, през които ми се налага да минавам в момента ме изпълват с идеи, които смятам да реализирам при първа възможност, така че дръжте се яко за седалките и ще отлитаме скоро пак в паралелните вселени.
Да направим една кратка равносметка на изминалия месец. Върнах се към номадския си начин на живот, срещнах нови хора, започнах нови проекти, завърших семестриално...
Ама какво? Да не сте очаквали нещо по-подробно? Така или иначе никой не чете дългите публикации, защо да си правя труда? Всъщност не е това, ами смятам, че идеята на цялото писание не е да обхвана изцяло предния месец и да Ви занимавам с работи, които отчасти знаете, бидейки мои приятели. Не желая това да е преразказ на монотонното ми ежедневие, а по скоро едно "Здравейте, отново" на хората, които ми лиспваха и тези, на които аз липсвах...Не съм забравил този си проект, нямам и намерение...Обичам да пиша и вярвам понякога, все някому е интересно да чете.
Е...седейки на измъчен пластмасов стол, в задушната стаичка на тихото мазе, гълтайки жадно от първото кафе за деня, няма как да не почуствам нуждата от малко свобода. Затова смятам да я реализирам малко на двора, а след лирическото ми отклонение мога да драсна и още нещо от сърце...даже имам и наболяла тема... :о)
Довиждане засега приятели, кийп смайлинг :о)
четвъртък, юни 04, 2009
Из Размислите на Един Наркоман...
Имало едно време една вила в едно селце...да го наречем Марково.
Вилата била китна и издържана в ретро стил, нещо като ранно Рококо. Била хубава вила и стопаните й я обичали. Имало чист въздух, зеленина и все подобни бонуси, нужни на една лятна резиденция. Селцето било оживено и там кипяло усилено строителство, защото всички псевдобогаташи със съмнителни доходи трябвало някъде да изхарчат придобитите си без никакъв труд парички. Като цяло симпатично местенце със разнородни хора.
Освен за отдих вилата служела и за събирания между приятели, повечето, от които с присъствието на напитки с алкохолно съдържание. Всичко това било с цел приятно изкарване на присъствашите, а порозовяването на бузките им и завалването на говора им било чудесно бягство от обстановката и проблемите на големия град. Нашата история е точно за една такава вечеринка, в тази китна постройка насред безбрежните поля на Тракийския район.
В топлия майски ден имаше оживление- вилата щеше да стане резидент на честването на рожден ден на много добър приятел на домакина. Да наречем условно този приятел- Джо. Както много рожденни дни и този си имаше повечето предпоставки да бъде приятно парти- алкохолни агрегати, скара и фритюрник за прилежащоте им съответно кебапчета и картофки, хора с разностранно месторождение и интереси, пособия за пушене тип Наргиле, както и известно количество зелена субстанция за пушене, която придава добро настроение на тези, които имат нужда от него. И така всичко протичаше, както си протичат подобни събития- йедини, пийни, шеги и каламбури, подаръци-модаръци и усмихнати хора. Усмихнати при това без намесата на гореспоменатата зелена субстанция. И все пак няколко човека биха се радвали на интервенцията на зеления пушилист. И съответно като старо индианско племе, членовете му сами разбират кога има нужда от племенен съвет около огъня и бавно се събират в кръг, за да опитат от лулата на мира, която в случая не бе лула. След няколко завъртания на колелото на безтегловността пушилист вече няма и е време да прегледаме резултатът от неговото въздействие върху присъстващите. И тъй като времето ни е ограничено и няма да успеем да проследим детайлно промените у нашето индианско племе ще се концентрираме само на един негов член, да го наречем Макабре. Това е някаква дума от френски произход, която означава в превод "ужасен" и незнам защо нашият малък раста-приятел си е избрал точно този псевдоним, но това е друга тема. Та въпросния Макабре му трябват около 10 минути да остави субстанцията да се пропие в дробовете му и да усети чувството на лекота, за да съживи своето въображение и креативност. В този едничък момент на необуздано творчество, това дете на природата грабна един лист и почна едни под други да реди думи и словосъчетания, свързани според него с някаква логическа спойка. Ще изредя сега тези слова, защото притежавам единственото копие на листът който един ден ще струва милиони, а на Вас дами и господа ще оставя да намерите НЯКАКВА, каквато и да е логика между тях. Ако успеете и ми я обясните обещава, ще Ви се отплатя щедро :о)
Е...енджой :
Немския
Macabreto
...
Лоши
X-Men
Alian
Power Point
DVD Rec
Манерка
Радо
Network
Не го знаем
17 DC (DC трябва да играе ролята на CD)
Енот
Чаша
>Кво?<
Фотьоол
Човееееек
Ти си
Нз!
ГЛС
Прост МС не-си
Твева (По-късно поправено на Трева)
Mallboro
Plovdiv
Близо до Марково
Трактор
Картофи
...Следват подписи на няколкото присъстващи.
И така, историите до сутринта не секваха, но засега реших да занимая заетите Ви личности само с тази. Забавлявайте се и помнете, че не се гаси туй що не гори реално :о)
Слънца.
Вилата била китна и издържана в ретро стил, нещо като ранно Рококо. Била хубава вила и стопаните й я обичали. Имало чист въздух, зеленина и все подобни бонуси, нужни на една лятна резиденция. Селцето било оживено и там кипяло усилено строителство, защото всички псевдобогаташи със съмнителни доходи трябвало някъде да изхарчат придобитите си без никакъв труд парички. Като цяло симпатично местенце със разнородни хора.
Освен за отдих вилата служела и за събирания между приятели, повечето, от които с присъствието на напитки с алкохолно съдържание. Всичко това било с цел приятно изкарване на присъствашите, а порозовяването на бузките им и завалването на говора им било чудесно бягство от обстановката и проблемите на големия град. Нашата история е точно за една такава вечеринка, в тази китна постройка насред безбрежните поля на Тракийския район.
В топлия майски ден имаше оживление- вилата щеше да стане резидент на честването на рожден ден на много добър приятел на домакина. Да наречем условно този приятел- Джо. Както много рожденни дни и този си имаше повечето предпоставки да бъде приятно парти- алкохолни агрегати, скара и фритюрник за прилежащоте им съответно кебапчета и картофки, хора с разностранно месторождение и интереси, пособия за пушене тип Наргиле, както и известно количество зелена субстанция за пушене, която придава добро настроение на тези, които имат нужда от него. И така всичко протичаше, както си протичат подобни събития- йедини, пийни, шеги и каламбури, подаръци-модаръци и усмихнати хора. Усмихнати при това без намесата на гореспоменатата зелена субстанция. И все пак няколко човека биха се радвали на интервенцията на зеления пушилист. И съответно като старо индианско племе, членовете му сами разбират кога има нужда от племенен съвет около огъня и бавно се събират в кръг, за да опитат от лулата на мира, която в случая не бе лула. След няколко завъртания на колелото на безтегловността пушилист вече няма и е време да прегледаме резултатът от неговото въздействие върху присъстващите. И тъй като времето ни е ограничено и няма да успеем да проследим детайлно промените у нашето индианско племе ще се концентрираме само на един негов член, да го наречем Макабре. Това е някаква дума от френски произход, която означава в превод "ужасен" и незнам защо нашият малък раста-приятел си е избрал точно този псевдоним, но това е друга тема. Та въпросния Макабре му трябват около 10 минути да остави субстанцията да се пропие в дробовете му и да усети чувството на лекота, за да съживи своето въображение и креативност. В този едничък момент на необуздано творчество, това дете на природата грабна един лист и почна едни под други да реди думи и словосъчетания, свързани според него с някаква логическа спойка. Ще изредя сега тези слова, защото притежавам единственото копие на листът който един ден ще струва милиони, а на Вас дами и господа ще оставя да намерите НЯКАКВА, каквато и да е логика между тях. Ако успеете и ми я обясните обещава, ще Ви се отплатя щедро :о)
Е...енджой :
Немския
Macabreto
...
Лоши
X-Men
Alian
Power Point
DVD Rec
Манерка
Радо
Network
Не го знаем
17 DC (DC трябва да играе ролята на CD)
Енот
Чаша
>Кво?<
Фотьоол
Човееееек
Ти си
Нз!
ГЛС
Прост МС не-си
Твева (По-късно поправено на Трева)
Mallboro
Plovdiv
Близо до Марково
Трактор
Картофи
...Следват подписи на няколкото присъстващи.
И така, историите до сутринта не секваха, но засега реших да занимая заетите Ви личности само с тази. Забавлявайте се и помнете, че не се гаси туй що не гори реално :о)
Слънца.
петък, май 29, 2009
1-2-3, та чак до 12
Ех,колко време мина от последния ми пост.
Наистина ми е кофти, защото през това време през главата ми минаха доста много неща, които исках да напиша някъде. Пък може да е било и от алкохола :о)
И все пак абитуриентските балове са виновни.
Ех, абитуриентските балове :о)
Толкова много носталгия и толкова много емоции. И все пак нищо не може да се сравни със собствената абитуриентска. Чак сам си се чудя, принципно не са много празниците, които мога да призная за наистина важни (изключая националните и някои религиозни), но Абитуриентската винаги съм казвал, че е нек'во много муцкенско събитие :о)
Не бе като се замисли човек, които могат да доставят искрено удоволствие на един родител (откак живея на квартира май доста носталгия ме е хванала по това родителско тяло и прекалено много взех да съм на тяхна страна) - аз ги виждам 2 - когато изпращат детето си към Дъ Риъл Лайф (Аборигенската), и когато го виждат вече сериозен човек със спътник в живота (Сватбата). Хронологично погледнато мен ми се случи да разгледам в блогчето първо сватбата, така че хайде да обърнем внимание и на актуалните доскоро балчета.
Най-общо погледнато не съм голям привърженик на циркаджийските сбирки с много тълпи на едно място, роднини, които виждаме максимум пет пъти в живота си и всички ти се качват на главата. Ама точно на това събитие всичко ми се вижда толкова по-шарено и весело, че мога да пренебрегна своите предразсъдъци по темата. И в крайна сметка се отпускаш и се наслаждаваш на неща, на които не си и подозирал, че можеш. И контактуваш и се радваш на полупознати хора, с които никога не си имал много общо. Прекарваш часове в широка усмивка (дамите дори не мислят за бръчките, които ще им причини тази интервенция :о) ). А отвсякъде щракат яко светкавици и се чувстваш като на пет годинки, когато лелките ти щипкат бузките като те видят. Цирк, братче :о) . И все пак е несравнимо. Хора, с които сте били 5 години заедно, независимо дали сте се харесвали или не, сега виждате в съвсем друга светлина (поне външно), официални и нагримирани и накипрени все едно отиват на панаира в Горно Крушево. И въпреки всичко, цялото преживяване си остава уникално в живота на почти всеки човек.
Винаги можеш да се абстрахираш от неприятни субекти, от отблъскваща музика или от пиянски изцепки (освен ако не ги правите самите Вие, това е готино да не кажа задължително за всеки уважаващ себе си аборигент). В крайна сметка, колкото и да си живял сред купоните или пък си бил яко ограничаван това е твоята вечер да правиш абсолютно каквото си искаш и да не търпиш укори, заради това. Е естестествено не е ок да прекаляваш, но като цяло си в пълното си право да се размажеш яко.
Да ударим и едно резюменце на тазгодишните ми абитуриентски похождения :о)
Първо споделих радостното събитие с една много мила на мен девойка, която естествено както си е приказката "нашто си е най-убуу", така и тя си беше кажи-речи най-запомнящата се сред кифлите, на които се нагледах докато я чакахме. Това ми напомня да Ви споделя. Абе, не че ние сме били нещо особено ама имам чуввстото, че тука в последните 1-2 години абитуриентите стават все по-постни и еднакви. И ние не бяхме върха на оригиналността ама все имаше доста хора, които показаха стил и оригиналност. А тази година що да видя- върволица от почти еднакви бели, сиви и черни автомобили и джипове, сума ти еднакви прически, еднакви грознокафеви солариумни тенчета и продължение на тенденцията най-пълничките абитуриентки да са най-разголени. Тържество на материята дет' се вика. Ама хайде да не се отплесвам. Изпратихме си красавицата и аз трябваше да ходя на работа. Ама пък свърших точно сутринта, че да ида да видя на какви маймуни са се направили и за мое разочарование само ескорта на абитуриентката са бяха направили на кирки, ама пък за сметка на това бяха пили и вместо нея като че ли :о) Но пък вместо да си ида да спя след нощна смяна реших да си я видя първо щото си ми е на сърце нали и след това да положа морна снага, нали :о)
И оттам като се почна, леле-леле. Легнах си към 10 и до 12 бях събуден поне 4 пъти за най-безсмислените разговори по телефона евър. И както се оказа в единия дори са ме поканили на аборигенска и мене...в София...айде в Нови Искър де, ама то като София. Това го осъзнах около час по-късно и си викам, що пък да не. Навързах се столичните контакти и хванах едно влакче на другия ден и айде у Голямуту Дубрутру.
Там както винаги пълна кочина, хванах парашутката към Нови Искър и айде на парти. Отново нашто девойче блесна (тя откак си я знам си е блестяла де *намиг* ) в скромно парти в тесен кръг (от трицифрено число хора лол). Оказа се че софиянци са сбъркани и откъм този празник. Айде мога да приема, че след дискотеките не се качват на тепе просто, защото нямат такива, а си ходят по къщята (което не е много иновативно ама хайде), обаче не можах да схвана смисъла да не ги изпращаме до хотела а до някъде си другаде, защото хотела им бил за бала. Еми че нали и ние сме там за бала уе оооооу. С каква логика...боже-боже...главата ми не го побира (а тя е голяма и празна). Отидох аз при друзята в Студентски Град, което не бе много обмислено от моя страна, защото отидох в София недоспал и пих, а отивайки в Студентски Град трябваше да се сетя, че нито ще ме оставят да спя, нито да спра да пия (окей за второто нямам против). И така като се почна и 2 дена...трябваше да е 1 ама то никога не става както трябва май. Е така си е, като си на чуждо място слушаш и изпълняваш. Не е и като да съм се дърпал много. Абе два дена доволно мазало. Дори сутрин умирах за кафе и пак, по необясними за мен и за Вселената причини, хващах бирата. Смогнах да видя и прекрасната абитуриентка макар и за малко и недостатъчно (тя си знае какво мисля по въпроса) и като цяло успях и 2 пъти да се изгубя из София, ама то това си е нормално с тази нейна всеобхватност...пф. Успях някак си да се отскубна от лапите на моите домакини и се хвърлих във влака за Пловдив, защото работата отново ме зовеше.
Да бе, някаква работа. Пристигам и час по-късно на изпращане на драгия ни приятел Джомата. Ех, порасна и той пред очите ми. Сякаш бе ей толчаво (показвам с ръце) парче месо като го видях за първи път. И той станал харен момък по случая. Нямаше как да е и иначе, той е супер човек ама незнам дали го осъзнава. Ако не-негова си загуба. Ама пък точно него нямаше как да не го уважа. И докато обяснявах, че няма да пия, защото работа ме зове, успях да излея няколко уискита и 1 ракийка в жадното ми, от жежкото слънце, гърло. Малшанс де, добре, че не е прецедент това при мен та отивайки на работа това не повлия на Коефициента ми на Полезно Действие. С идеята, че в 03:00 свършвам и продължавам, докъдето той е откарал. Предварително не пропуснах да му обясня, че ако мисли да не се намаже както маслото се маже на филийката ръжен хляб, въобще да не се захваща. Към 03:00 отидох да си го нагледам, но той не бе послушал съвета и изглеждаше прекалено свеж за аборигент от моята школа. Затова се наложи да го побутна към бездната на алкохола и към сутринта, докато дойде времето за тепенце, той си беше доволно омаскарен. Ех тепенцето след Абитуриентските. Просто е прекрасно. Полуумрели и умрели хора по камъните, абитуриентки, които вече не могат да си отворят очите и разни групички като нашата топлеща се с високоградусови напитки. Ех, ех, че ми липсва. Софиянци могат да си изядат чорапите от яд, че си нямат тепенца просто.
Накратко казано и след това не спах много преди работа, а днес пък трябваше да имаме и събрание в работата и един мазен наглец в ПУ ми взе рушвет за оценка (но това е отделна история, над която мисля да се гневя в близките ми постове). И каква е равносметката- почти седмица с по 3-4 часа сън максимум и една седмица, в която упорито карах черните си дробове към град Цироза. И толкова много си струва. Не бих го изпуснал за нищо на света.
Затова не пренебрегвайте това събитие хора. Избухнете силно, защото идва по-кофтито част от съществуването ни и не се знае кога ще можем пак така. И може и аз да съм се съмнявал, че идва сериозното, но сега, 4 години по-късно смея да твърдя, че още много неща ми минаха през ръцете и доста пъти се опарих преди да осъзная, че вече я няма баба да ми мие окървавените колена и ги няма мама и тате да ме водят на разходка в парка. Насладете се на тези мигове, хора. Аз пък ще се наслаждавам с Вас. Отново и Отново. Благодаря Ви, че ми предоставяте тази възможност.
Огромно благодарско на Дидка, Сони и Джомата, които с тази една седмица ме върнаха назад 4 години. Носталгията е огромна, но преживяванията със скъпи хора са способни да я оставят на заден план. За мен бе чест и удоволствие да споделя с Вас празника Ви.
1-2-3-4-5 и бам пиян в канавката... :о)
Наистина ми е кофти, защото през това време през главата ми минаха доста много неща, които исках да напиша някъде. Пък може да е било и от алкохола :о)
И все пак абитуриентските балове са виновни.
Ех, абитуриентските балове :о)
Толкова много носталгия и толкова много емоции. И все пак нищо не може да се сравни със собствената абитуриентска. Чак сам си се чудя, принципно не са много празниците, които мога да призная за наистина важни (изключая националните и някои религиозни), но Абитуриентската винаги съм казвал, че е нек'во много муцкенско събитие :о)
Не бе като се замисли човек, които могат да доставят искрено удоволствие на един родител (откак живея на квартира май доста носталгия ме е хванала по това родителско тяло и прекалено много взех да съм на тяхна страна) - аз ги виждам 2 - когато изпращат детето си към Дъ Риъл Лайф (Аборигенската), и когато го виждат вече сериозен човек със спътник в живота (Сватбата). Хронологично погледнато мен ми се случи да разгледам в блогчето първо сватбата, така че хайде да обърнем внимание и на актуалните доскоро балчета.
Най-общо погледнато не съм голям привърженик на циркаджийските сбирки с много тълпи на едно място, роднини, които виждаме максимум пет пъти в живота си и всички ти се качват на главата. Ама точно на това събитие всичко ми се вижда толкова по-шарено и весело, че мога да пренебрегна своите предразсъдъци по темата. И в крайна сметка се отпускаш и се наслаждаваш на неща, на които не си и подозирал, че можеш. И контактуваш и се радваш на полупознати хора, с които никога не си имал много общо. Прекарваш часове в широка усмивка (дамите дори не мислят за бръчките, които ще им причини тази интервенция :о) ). А отвсякъде щракат яко светкавици и се чувстваш като на пет годинки, когато лелките ти щипкат бузките като те видят. Цирк, братче :о) . И все пак е несравнимо. Хора, с които сте били 5 години заедно, независимо дали сте се харесвали или не, сега виждате в съвсем друга светлина (поне външно), официални и нагримирани и накипрени все едно отиват на панаира в Горно Крушево. И въпреки всичко, цялото преживяване си остава уникално в живота на почти всеки човек.
Винаги можеш да се абстрахираш от неприятни субекти, от отблъскваща музика или от пиянски изцепки (освен ако не ги правите самите Вие, това е готино да не кажа задължително за всеки уважаващ себе си аборигент). В крайна сметка, колкото и да си живял сред купоните или пък си бил яко ограничаван това е твоята вечер да правиш абсолютно каквото си искаш и да не търпиш укори, заради това. Е естестествено не е ок да прекаляваш, но като цяло си в пълното си право да се размажеш яко.
Да ударим и едно резюменце на тазгодишните ми абитуриентски похождения :о)
Първо споделих радостното събитие с една много мила на мен девойка, която естествено както си е приказката "нашто си е най-убуу", така и тя си беше кажи-речи най-запомнящата се сред кифлите, на които се нагледах докато я чакахме. Това ми напомня да Ви споделя. Абе, не че ние сме били нещо особено ама имам чуввстото, че тука в последните 1-2 години абитуриентите стават все по-постни и еднакви. И ние не бяхме върха на оригиналността ама все имаше доста хора, които показаха стил и оригиналност. А тази година що да видя- върволица от почти еднакви бели, сиви и черни автомобили и джипове, сума ти еднакви прически, еднакви грознокафеви солариумни тенчета и продължение на тенденцията най-пълничките абитуриентки да са най-разголени. Тържество на материята дет' се вика. Ама хайде да не се отплесвам. Изпратихме си красавицата и аз трябваше да ходя на работа. Ама пък свърших точно сутринта, че да ида да видя на какви маймуни са се направили и за мое разочарование само ескорта на абитуриентката са бяха направили на кирки, ама пък за сметка на това бяха пили и вместо нея като че ли :о) Но пък вместо да си ида да спя след нощна смяна реших да си я видя първо щото си ми е на сърце нали и след това да положа морна снага, нали :о)
И оттам като се почна, леле-леле. Легнах си към 10 и до 12 бях събуден поне 4 пъти за най-безсмислените разговори по телефона евър. И както се оказа в единия дори са ме поканили на аборигенска и мене...в София...айде в Нови Искър де, ама то като София. Това го осъзнах около час по-късно и си викам, що пък да не. Навързах се столичните контакти и хванах едно влакче на другия ден и айде у Голямуту Дубрутру.
Там както винаги пълна кочина, хванах парашутката към Нови Искър и айде на парти. Отново нашто девойче блесна (тя откак си я знам си е блестяла де *намиг* ) в скромно парти в тесен кръг (от трицифрено число хора лол). Оказа се че софиянци са сбъркани и откъм този празник. Айде мога да приема, че след дискотеките не се качват на тепе просто, защото нямат такива, а си ходят по къщята (което не е много иновативно ама хайде), обаче не можах да схвана смисъла да не ги изпращаме до хотела а до някъде си другаде, защото хотела им бил за бала. Еми че нали и ние сме там за бала уе оооооу. С каква логика...боже-боже...главата ми не го побира (а тя е голяма и празна). Отидох аз при друзята в Студентски Град, което не бе много обмислено от моя страна, защото отидох в София недоспал и пих, а отивайки в Студентски Град трябваше да се сетя, че нито ще ме оставят да спя, нито да спра да пия (окей за второто нямам против). И така като се почна и 2 дена...трябваше да е 1 ама то никога не става както трябва май. Е така си е, като си на чуждо място слушаш и изпълняваш. Не е и като да съм се дърпал много. Абе два дена доволно мазало. Дори сутрин умирах за кафе и пак, по необясними за мен и за Вселената причини, хващах бирата. Смогнах да видя и прекрасната абитуриентка макар и за малко и недостатъчно (тя си знае какво мисля по въпроса) и като цяло успях и 2 пъти да се изгубя из София, ама то това си е нормално с тази нейна всеобхватност...пф. Успях някак си да се отскубна от лапите на моите домакини и се хвърлих във влака за Пловдив, защото работата отново ме зовеше.
Да бе, някаква работа. Пристигам и час по-късно на изпращане на драгия ни приятел Джомата. Ех, порасна и той пред очите ми. Сякаш бе ей толчаво (показвам с ръце) парче месо като го видях за първи път. И той станал харен момък по случая. Нямаше как да е и иначе, той е супер човек ама незнам дали го осъзнава. Ако не-негова си загуба. Ама пък точно него нямаше как да не го уважа. И докато обяснявах, че няма да пия, защото работа ме зове, успях да излея няколко уискита и 1 ракийка в жадното ми, от жежкото слънце, гърло. Малшанс де, добре, че не е прецедент това при мен та отивайки на работа това не повлия на Коефициента ми на Полезно Действие. С идеята, че в 03:00 свършвам и продължавам, докъдето той е откарал. Предварително не пропуснах да му обясня, че ако мисли да не се намаже както маслото се маже на филийката ръжен хляб, въобще да не се захваща. Към 03:00 отидох да си го нагледам, но той не бе послушал съвета и изглеждаше прекалено свеж за аборигент от моята школа. Затова се наложи да го побутна към бездната на алкохола и към сутринта, докато дойде времето за тепенце, той си беше доволно омаскарен. Ех тепенцето след Абитуриентските. Просто е прекрасно. Полуумрели и умрели хора по камъните, абитуриентки, които вече не могат да си отворят очите и разни групички като нашата топлеща се с високоградусови напитки. Ех, ех, че ми липсва. Софиянци могат да си изядат чорапите от яд, че си нямат тепенца просто.
Накратко казано и след това не спах много преди работа, а днес пък трябваше да имаме и събрание в работата и един мазен наглец в ПУ ми взе рушвет за оценка (но това е отделна история, над която мисля да се гневя в близките ми постове). И каква е равносметката- почти седмица с по 3-4 часа сън максимум и една седмица, в която упорито карах черните си дробове към град Цироза. И толкова много си струва. Не бих го изпуснал за нищо на света.
Затова не пренебрегвайте това събитие хора. Избухнете силно, защото идва по-кофтито част от съществуването ни и не се знае кога ще можем пак така. И може и аз да съм се съмнявал, че идва сериозното, но сега, 4 години по-късно смея да твърдя, че още много неща ми минаха през ръцете и доста пъти се опарих преди да осъзная, че вече я няма баба да ми мие окървавените колена и ги няма мама и тате да ме водят на разходка в парка. Насладете се на тези мигове, хора. Аз пък ще се наслаждавам с Вас. Отново и Отново. Благодаря Ви, че ми предоставяте тази възможност.
Огромно благодарско на Дидка, Сони и Джомата, които с тази една седмица ме върнаха назад 4 години. Носталгията е огромна, но преживяванията със скъпи хора са способни да я оставят на заден план. За мен бе чест и удоволствие да споделя с Вас празника Ви.
1-2-3-4-5 и бам пиян в канавката... :о)
вторник, май 19, 2009
Въпроси без Отговори: За Шансовете и Възможностите
Много ми е странно.
Как може толкова да искам да пиша за неща, които надали и сам разбирам?
Защо трябва да се опитвам да разреша неща, за които не само надали някого го е грижа, ами и понякога са неразрешими?
Защо, за Бога, дори тази измислена рубрика трябва да се казва "Въпроси без Отговори" ?
Много често имаме моменти в живота, които не искаме да свършват. Хора, случки, преживявания, които до такава степен са ни накарали да се чувстваме невероятно, че сме били готови да загърбим любопитството за бъдещето, само и само да замразим този едничък момент във вечността. И краят им е дошъл, дали мигновено като ярката светкавица, прорязваща прохладната лятна вечер, или леко и постепенно няма особено значение. Моментът си е отишъл по една или друга причина. Е-това вече има значение. Защо това винаги е изглеждало толкова маловажно на хората? Защо винаги само крайния резултат да е важен? Как можем да анализираме и да си вземем поука от ситуацията ако имаме само един резултат? И тези отнесени мисли ме доведоха до идеята за днешната тема.
Съжалявам ако вече става досадно или репетативно, но хайде пак да разиграем една ХИПОТЕТИЧНА ситуация. Току що реших да изумя и себе си и на средата на изречението, го изтрих и реших да обърна ситуацията, и за да избегна линчуване поради сексизъм, ще се опитам да разиграя историйката си от обратната страна. Да, днес ще бъда момиченце :)
Та така, ситуацията - момиче обича момче, обратното изглежда вярно, уравнението се нарежда супер, и БАМ! , момчето се дръпва назад. Ох, сега гледам и си се чудя, наистина съм много стереотипен с тези си формулировки. Да ги оставим настрана тия двамата. По-обща ситуация. Вие сте били във връзка и всичко е приклюяило. Няма какво, няма защо, просто се е случило. Може да са хиляди неща. Може Вие да не сте това, за което са Ви мислили, може да има друг/а, може всичко да е било една голяма грешка. А ако причината е несигурност? Несигурност, че Ви разделят километри. Несигурност, че не могат да Ви дадат, това което Вие давате. Несигурност, че точно Вие сте това, което са търсили. Сега ако бях целокупната част от дамското население на света щях да си напраа едно пълно хороскопче и вероятно асцендента ми и подредбата на планетите би издала тази черта от характера ми, ако я имам, но за съжаление разбирам от астрология, колкото и Баба Алена и Леля Светлина. Демек хич :). И дамите да не ми се обидят сега. Знаете, че имам странно плосък и дебелашки хумор.
Кога точно човек може да прецени, че един вид е "изпуснал птичето" ? Трябва ли да стигнем залеза на съществуването си, за да погледнем назад и да си кажем -"Ако тогава бях постъпил другояче сега щеше да е различно". Вярно е, че различното не винаги е хубаво, но ние това няма как да го знаем. Защото никога не е случило. Защото никога не сме изживяли докрай този момент. Дали е правилно да оставяме несигурността на човека до нас да вземе връх и да победи и самите нас? А може би самите ние не сме били достатъчно силни, за да докажем на този човек, че сигурност се гради с времето, а дотогава вместо да се затормозява със съмнения може да се наслаждава на всеки един миг, който се опитваме да му предоставим. Самата ситуация отново е много спорна и накрая ще бъда обвинен в следване само на една сюжетна линия, ама пък и от друга страна всеки мрънка, че пиша много дълги неща. Абе като се замисля защо ме четете бе. Мога и сам за себе си да пиша и накрая май така ще стане.
Втори шанс? Малки пролуки, в стената на съмнението? Какво означават тези неща за нас? За някой означават надежда, светлина, ясна визия за вътрешните щения. За други означава само болка, невъзнаградено търпение, потискане. За трети просто не съществува. Винаги съм имал смесени чувства към третите. От една страна им се възхищавам, защото имат силата и твърдостта да отстояват решенията си. От друга ги съжалявам, защото точно тази убеденост често е само външна и въпреки вътрешните им желания те се държат непоклатимо, която твърдост по някое време, неусетно се е превърнала в инат.
Никога, никога в този ми живот и в това ми човешко въплъщение не ще оставя съмнението да диктува решенията ми!!!
И това е едно от малкото неща, които ще заявя със сигурност за себе си. Всеки човек заслужава да намери щастието си. И или е щастлив или не е. В тази ситуация няма сиво- всичко е черно и бяло. Не може да си щастлив ама нещо си там да ти липсва, и ти не знаеш какво е, но знаеш, че го няма. Човек подема всяко подобно начинание с идеята то да му донесе щастие. И докато не е сигурен, че е обратното, тои няма право да го прекратява. Това е несвършена работа. Това издава непоследователност и несериозност. Не бъдете повърхностни хора, моля Ви. Ако искате пари, следвайте си ги, ако искате мускули-търсете си ги. Ако това ви носи щастие окей, но си водете делата докрай. Сори, че станах малко рязък, не ми е в стила, но кофеина, жегата и тежката музика, ме карат да бъда болезнено циничен и откровено арогантен. Защото тук, затворен в това ми малко виртуално пространство аз МОГА да Ви давам съвети, аз МОГА да Ви дам една друга точка. Аз МОГА и ЩЕ го направя.
Мисля, че това, на което се опитвам да наблегна е идеята, че един малък период на размишления и преценки е много по-добър вариант от едно спонтанно решение, в което не сте 100% убедени и в крайна сметка дори да не се обърне и да донесе нещастие на Вас, ще донесе някого другиму. В 9 от 10 случая връзки, които са минали през раздяла и повторно събиране, са много по-изхабени и безсмислени от връзки, минали през много премеждия и трудности, но оцеляли. Остават толкова много съмнения и неизказани въпроси, които в крайна сметка водят до промяна в поведението и характера, които изкривяват трезвата ни преценка и ни правят непълноценни да изживеем втората си възможност. И все пак има и хора, които са успели. Но и те са минали през тъмната пътека на неяснотата и хилядите въпроси-"Защо?". И все пак някои връзки имат нужда от това. Но не се лъжете, че времето за размисъл и изясняване на желанията ни е по-лесен, когато сме сами. Често е много по конструктивно ако човекът е до нас и ние вземаме решението си в движение.
Стига любов! Така е със всичко. Дори прошката е втори шанс. Това да се усмихваш, когато те боли за някого - това е втори шанс, шанс да разбереш, че този човек наистина е бил достоен и е оставил следа в твоето съзнание. Изживявайте всеки момент пълноценно хора. И в крайна сметка поуката е - грижете се за щастието си и не го покварявайте със самовмешени параноизми, от дълбините на сложно устроената ни 21-грамова душа. Нещата често са по-прости отколкото изглеждат. И то не защото наистина е така, а защото от нас самите зависи да си ги представим такива. И като имаме твърда позиция, не остава друг избор, освен да се опростят. Мислете преди да се хвърлите презглава в тъмната пещера. Импулсивността е много ценено от мен качество, но го използвайте с мярка все пак :)
Бъдете слънчеви като времето навън (сън) Благодаря Ви!
Как може толкова да искам да пиша за неща, които надали и сам разбирам?
Защо трябва да се опитвам да разреша неща, за които не само надали някого го е грижа, ами и понякога са неразрешими?
Защо, за Бога, дори тази измислена рубрика трябва да се казва "Въпроси без Отговори" ?
Много често имаме моменти в живота, които не искаме да свършват. Хора, случки, преживявания, които до такава степен са ни накарали да се чувстваме невероятно, че сме били готови да загърбим любопитството за бъдещето, само и само да замразим този едничък момент във вечността. И краят им е дошъл, дали мигновено като ярката светкавица, прорязваща прохладната лятна вечер, или леко и постепенно няма особено значение. Моментът си е отишъл по една или друга причина. Е-това вече има значение. Защо това винаги е изглеждало толкова маловажно на хората? Защо винаги само крайния резултат да е важен? Как можем да анализираме и да си вземем поука от ситуацията ако имаме само един резултат? И тези отнесени мисли ме доведоха до идеята за днешната тема.
Съжалявам ако вече става досадно или репетативно, но хайде пак да разиграем една ХИПОТЕТИЧНА ситуация. Току що реших да изумя и себе си и на средата на изречението, го изтрих и реших да обърна ситуацията, и за да избегна линчуване поради сексизъм, ще се опитам да разиграя историйката си от обратната страна. Да, днес ще бъда момиченце :)
Та така, ситуацията - момиче обича момче, обратното изглежда вярно, уравнението се нарежда супер, и БАМ! , момчето се дръпва назад. Ох, сега гледам и си се чудя, наистина съм много стереотипен с тези си формулировки. Да ги оставим настрана тия двамата. По-обща ситуация. Вие сте били във връзка и всичко е приклюяило. Няма какво, няма защо, просто се е случило. Може да са хиляди неща. Може Вие да не сте това, за което са Ви мислили, може да има друг/а, може всичко да е било една голяма грешка. А ако причината е несигурност? Несигурност, че Ви разделят километри. Несигурност, че не могат да Ви дадат, това което Вие давате. Несигурност, че точно Вие сте това, което са търсили. Сега ако бях целокупната част от дамското население на света щях да си напраа едно пълно хороскопче и вероятно асцендента ми и подредбата на планетите би издала тази черта от характера ми, ако я имам, но за съжаление разбирам от астрология, колкото и Баба Алена и Леля Светлина. Демек хич :). И дамите да не ми се обидят сега. Знаете, че имам странно плосък и дебелашки хумор.
Кога точно човек може да прецени, че един вид е "изпуснал птичето" ? Трябва ли да стигнем залеза на съществуването си, за да погледнем назад и да си кажем -"Ако тогава бях постъпил другояче сега щеше да е различно". Вярно е, че различното не винаги е хубаво, но ние това няма как да го знаем. Защото никога не е случило. Защото никога не сме изживяли докрай този момент. Дали е правилно да оставяме несигурността на човека до нас да вземе връх и да победи и самите нас? А може би самите ние не сме били достатъчно силни, за да докажем на този човек, че сигурност се гради с времето, а дотогава вместо да се затормозява със съмнения може да се наслаждава на всеки един миг, който се опитваме да му предоставим. Самата ситуация отново е много спорна и накрая ще бъда обвинен в следване само на една сюжетна линия, ама пък и от друга страна всеки мрънка, че пиша много дълги неща. Абе като се замисля защо ме четете бе. Мога и сам за себе си да пиша и накрая май така ще стане.
Втори шанс? Малки пролуки, в стената на съмнението? Какво означават тези неща за нас? За някой означават надежда, светлина, ясна визия за вътрешните щения. За други означава само болка, невъзнаградено търпение, потискане. За трети просто не съществува. Винаги съм имал смесени чувства към третите. От една страна им се възхищавам, защото имат силата и твърдостта да отстояват решенията си. От друга ги съжалявам, защото точно тази убеденост често е само външна и въпреки вътрешните им желания те се държат непоклатимо, която твърдост по някое време, неусетно се е превърнала в инат.
Никога, никога в този ми живот и в това ми човешко въплъщение не ще оставя съмнението да диктува решенията ми!!!
И това е едно от малкото неща, които ще заявя със сигурност за себе си. Всеки човек заслужава да намери щастието си. И или е щастлив или не е. В тази ситуация няма сиво- всичко е черно и бяло. Не може да си щастлив ама нещо си там да ти липсва, и ти не знаеш какво е, но знаеш, че го няма. Човек подема всяко подобно начинание с идеята то да му донесе щастие. И докато не е сигурен, че е обратното, тои няма право да го прекратява. Това е несвършена работа. Това издава непоследователност и несериозност. Не бъдете повърхностни хора, моля Ви. Ако искате пари, следвайте си ги, ако искате мускули-търсете си ги. Ако това ви носи щастие окей, но си водете делата докрай. Сори, че станах малко рязък, не ми е в стила, но кофеина, жегата и тежката музика, ме карат да бъда болезнено циничен и откровено арогантен. Защото тук, затворен в това ми малко виртуално пространство аз МОГА да Ви давам съвети, аз МОГА да Ви дам една друга точка. Аз МОГА и ЩЕ го направя.
Мисля, че това, на което се опитвам да наблегна е идеята, че един малък период на размишления и преценки е много по-добър вариант от едно спонтанно решение, в което не сте 100% убедени и в крайна сметка дори да не се обърне и да донесе нещастие на Вас, ще донесе някого другиму. В 9 от 10 случая връзки, които са минали през раздяла и повторно събиране, са много по-изхабени и безсмислени от връзки, минали през много премеждия и трудности, но оцеляли. Остават толкова много съмнения и неизказани въпроси, които в крайна сметка водят до промяна в поведението и характера, които изкривяват трезвата ни преценка и ни правят непълноценни да изживеем втората си възможност. И все пак има и хора, които са успели. Но и те са минали през тъмната пътека на неяснотата и хилядите въпроси-"Защо?". И все пак някои връзки имат нужда от това. Но не се лъжете, че времето за размисъл и изясняване на желанията ни е по-лесен, когато сме сами. Често е много по конструктивно ако човекът е до нас и ние вземаме решението си в движение.
Стига любов! Така е със всичко. Дори прошката е втори шанс. Това да се усмихваш, когато те боли за някого - това е втори шанс, шанс да разбереш, че този човек наистина е бил достоен и е оставил следа в твоето съзнание. Изживявайте всеки момент пълноценно хора. И в крайна сметка поуката е - грижете се за щастието си и не го покварявайте със самовмешени параноизми, от дълбините на сложно устроената ни 21-грамова душа. Нещата често са по-прости отколкото изглеждат. И то не защото наистина е така, а защото от нас самите зависи да си ги представим такива. И като имаме твърда позиция, не остава друг избор, освен да се опростят. Мислете преди да се хвърлите презглава в тъмната пещера. Импулсивността е много ценено от мен качество, но го използвайте с мярка все пак :)
Бъдете слънчеви като времето навън (сън) Благодаря Ви!
Група на Седмицата 5
Тая седмица мисля да направим завой в музикалните ни предпочитания. Ами че така де. Не може да се слуша все едно и също по цял ден :)
Пък и обещах на едно приятелче (айде радвай Маринчо), че някой ден ще го забия с някои мощен хип-хоп за душата. Ами ето го и него :)
И то не просто рапър, ами и бял. И не само бял ами и доста комичен на външен вид. Става въпрос за Chris Greenwood, по-познат като Manafest.
Роден 1979 и решил да започне кариера през 2001, официално има 3 албума ама има и още 3-4 с разни сола. Е каквото открих - не съжалявах, че даже и напротив. И трите албума са пълни с яки баници и направо ме върнаха към младежта, когато си знаех, че ще стана генгста рапър :) Та това канадче, което малко прилича на фенчетата на Мишо Шамара а.к.а. Биг Ша , си е намерил ниша в рапа, която била нещо средно между Christian Hip Hop и Rap Rock. Тоз първия стил дори няма да го коментирам. Шок и ужас. След като позахабих плейъра от слушане ще ми е трудно да определя само няколко песни като много силни, но ще опитам:
Rodeo
4-3-2-1
Steppin Out
Сега ще видим безбрежното Интернет пространство какво ще ни предостави като клипове, защото честно казано предпочитам да му слушам музиката вместо да му гледам мазната физиономийка, но пък и респект за яките парчоци. Айде седмицата на Хип-Хопа дойде. Радвай Марине :)
Manafest - Rodeo - The most amazing bloopers are here
И пълноценно съществуване на всички :)
Пък и обещах на едно приятелче (айде радвай Маринчо), че някой ден ще го забия с някои мощен хип-хоп за душата. Ами ето го и него :)
И то не просто рапър, ами и бял. И не само бял ами и доста комичен на външен вид. Става въпрос за Chris Greenwood, по-познат като Manafest.
Роден 1979 и решил да започне кариера през 2001, официално има 3 албума ама има и още 3-4 с разни сола. Е каквото открих - не съжалявах, че даже и напротив. И трите албума са пълни с яки баници и направо ме върнаха към младежта, когато си знаех, че ще стана генгста рапър :) Та това канадче, което малко прилича на фенчетата на Мишо Шамара а.к.а. Биг Ша , си е намерил ниша в рапа, която била нещо средно между Christian Hip Hop и Rap Rock. Тоз първия стил дори няма да го коментирам. Шок и ужас. След като позахабих плейъра от слушане ще ми е трудно да определя само няколко песни като много силни, но ще опитам:
Rodeo
4-3-2-1
Steppin Out
Сега ще видим безбрежното Интернет пространство какво ще ни предостави като клипове, защото честно казано предпочитам да му слушам музиката вместо да му гледам мазната физиономийка, но пък и респект за яките парчоци. Айде седмицата на Хип-Хопа дойде. Радвай Марине :)
Manafest - Rodeo - The most amazing bloopers are here
И пълноценно съществуване на всички :)
неделя, май 10, 2009
Love vs. Career:The Ultimate Showdown
Ах, навън е прекрасен ден, толкова зареждащ с енергия и усмивки, а аз за пореден път го прекарвам в домакинстване и главоблъсканици по неразрешими спорове. Незнам какво ми има, сигурно нещо ми е сбъркано да си отделям такава част от времето във вътрешни спорове по теми, които не само, че са ненужни, ами на всичкото отгоре и аз гледам винаги да заема по-грешната позиция. Като под "по-грешна" разбирам привидно по-неправилната такава. Явно душевния ми мазохизъм държи тези хора, които ми четат писанията да спорят с мен и да ме убедят в противното. Е наистина се радвам, когато някой успее, макар че житейския ми опит ме убеждава, че май в крайна сметка твърдоглавието ми взема връх. Е - всичко се променя в крайна сметка нали - дано и аз успея някой ден.
И каква глупост успя да ми роди изтезаният мозък този път - ами голяма :) Сега не само ще споря кое трябва да вземе връх-любовта или кариерата ами и ще взема да се опитам да защитя позицията на работохлизма. О да-неразумен юрод съм аз, само че за разлика от гневния призив на Паисий аз не се срамя да се нарека българин. Което естествено няма нищо общо с темата :)
Любовта и Кариерата сега. Предимствата на първата са очевидни- да имаш някого, който кара кръвта ти да бушува, сърцето ти да бие учестено щом си до него (което от кардиологична гледна точка не е чак полезно, но няма да издребняваме), да мислиш, чувстваш и усещаш заедно с този човек. О, всичко това е много хубаво, но като се замислим далеч не всичко е цветя и усмивки, нали? Или пък е ама аз някакви други любови съм срещал? Ако е така моля игнорирайте всичко, което ще напиша по-долу, спрете да четете и отивайте в света на приказките, откъдето сте ми дошли :). Но пък реално погледнато кой не е имал подобни чувства, които биват унищожавани поне веднъж? Кой не е изпитвал на свой гръб да се носиш на крилете на нещо толкова извисено и в един момент както в легендите за злополучния Икар да си повярваш прекалено много и докато се усетиш да пикираш надолу и да се гмурнеш в морето пълно с акули, пирани или каквито щете там гадинки? Абе да речем, че са единици тези хора и им свалям шапка. Останалите надявам се ще ме разберат накъде бия. След едно такова фиаско все някога трябва да дойде времето да се изправиш на крака и да продължиш, но докато това стане през какво минаваме? Трябва ли всеки път след като сме изпитали щастието от това да бъдем с човека до нас, да трябва да минаваме през тътмните коридори на празнотата и противоречивите идеи, че едва ли не животът ни е свършил и ние нямаме повече сили да гледаме напред. Разбира се, че имаме - човешките същества сме достатъчно по-силни душевно, отколкото си представяме. Но кому е нужен този процес? О, да -казват че ни учи да поправяме грешките и други подобни фантасмагории - ами ако не ни научи? Ами ако дори не разберем грешката си, а човекът срещу нас не е имал смелостта или достойнството да се изправи срещу нас и да ни я представи в очите-дали воден от остатъчни емоции или просто от елементарна куртоазия? Тогава какво поправяме? А когато дойде този момент и си направим равносметка, че сме дали толкова усилия и сме вложили толкова воля да потръгнат нещата и все пак не са били достатъчни? Тогава вариантите са два - илиобвиняваме себе си, че не са били достатъчни и в крайна сметка постигаме една изкуствена комплексарщина, която дава отражение на по-нататъшните ни опити да бъдем щастливи. Или пък обвиняваме човека срещу нас, че не е оценил усилията ни и достигаме до негативизъм към човек, на когото малко преди това сме били готови да дадем всичко. И кое е правилното?- Ами много просто. Стигаме класическия случай на това да няма правилно. И това постигаме е единствено да се захабим емоционално.
От друга страна идва кариерата. Тук е много важно да дефинираме кариера, защото ще бъде смешно точно аз-един 22-годишен келеш- да говоря за тези неща. Много от Вас може и да не ме разберат, защото не са достигнали възрастта, в която трябва да работят за прехраната си, но пък останалите знаят какво искам да кажа. Идва си все някога (не при всички естествено) моментът, в който трябва да работим не само за да изкарваме насъщния, ами и за да се опитаме да съградим крехките основи, които един ден трябва да носят крепкото ни бъдеще. В началото винаги е трудно. Работим всякакви обикновени и простички работи, просто заради едната заплатка, независимо от досегашното ни образование. Все пак в България може и цял живот да не работиш това, за което си учил. В процеса на труда човек малко или много си изгражда някакви критерии, с които иска да подобри този процес. Тези критерии в един момент ни водят до това да формираме някаква представа за това, което по-конкретно искаме да вършим. И в един слънчев ден ние се събуждаме с идеята какво точно искаме да извлечем от работния процес, за да се чувстваме комфортно в бъдеще. Приемаме щастливия вариант, в който дори успяваме да намерим такава позиция (или подобна) и удобно си намърдваме задните бузки на нея. А оттам накъде? Историята е доказала, че в 95% от случаите всяка работа си има кусури - дори и мечтаната Ви такава. Но еуфорията от това, че сте я намерили и тя е това, с което искате да се занимавате и в бъдеще Ви кара да давате все повече и повече от Вас само и само да се задържите, докажете и издигнете. Да, не във всички случаи това е успешно, но пък в края на едно такова начинание Вие излизате с още повече хъс и амбиция, защото вече сте се докоснали до това, което искате, видяли сте, че Ви влече и сте готови с двойни усилия пак да се доберете до такава позиция и един ден да погледнете назад и да си кажете, че успехът Ви е бил благодарение само и единствено на Вас. Опияняващо чувство наистина, надявам се един ден, след много години да го постигна (note to self:обичам опиянението).
В крайна сметка минах прекалено накратко през двата варианта, искаше ми се по-подробно да изкажа позицията си, но пък това е рискът на това да пиша за неща, които да речем са ми хрумнали вчера, докато не съм имал клавиатура под ръка. НО!!! - какво научихме дотук, драги ученици? Че до голяма степен любовната емоция и тази от върховете, които си достигнал благодарение на работата имат много общо. Няма общо краят на тези истории. Вместо да излизаме от работата смазани и победени за определен период, ние излизаме с поука ВИНАГИ. И тази поука ни дава вътрешната сила, която иначе събираме само и единствено с времето, което разправят разни псевдомъдреци, че било лекувало. Много му здраве на времето искам да кажа аз. Животът е прекалено кратък, че да ме кара да чакам, за да водя нормално съществуване. Прекалено съм млад и достатъчно импулсивен, за да искам всичко, което ме привлича на момента. Не искам да чакам развитието си-искам да знам, че мога да го имам стига да съм достатъчно амбициран. Там е разликата между двете понятия-че в любовта има прекалено много чакане. Което ми отваря очите защо не успях да имам успех там. Може и да съм изпуснал много, да - но и съм си спестил много. Далеч и не твърдя, че не е в пъти по-хубаво да намериш балансът между двете. О, сигурно е прекрасно-но пък колко често животът ни дава перфектния вариант на тепсия? Защото в крайна сметка трябва и двамата човека да го искат достатъчно силно и да се хармонизират помежду си, за да избегнат битовите пречки от това съчетание. А много хора просто нямат желанието за това. Затова ако трябва да избирам, вече може би бих се спрял на варианта, в който се бъхтам по цял ден, и единствената ми разтуха е да полегна и да релаксирам след работа, отколкото да се опитвам да разбера противоположния пол, който е прекалено разнообразен, за да мога да проследя някакъв модел на поведение. Наречете ме меркантилен моля Ви!-защото любовта има толкова много меркантилизъм, въплътен в уж сладки захаросани жестове, че просто мога само да се изсмея на идеята, че работохолизмът е свързан само с парите. Аз съм меркантилен точно, колкото сте и Вие. Просто спрете да го приемате за лошо качество и приемете, че просто в тази държава, с тази икономическа обстановка или си материалист, или изпадаш от борда.
На всички, които се обичат им пожелавам много щастливи моменти и да не се влияят от жлъчта, която изливам тук. На всички, които нямат някого до себе си мога да им кажа, че се надявам да го намерят без да се изгубват като личности в процеса на търсене. На всички останали им пожелавам приятен, слънчев и спокоен ден. :о)
И каква глупост успя да ми роди изтезаният мозък този път - ами голяма :) Сега не само ще споря кое трябва да вземе връх-любовта или кариерата ами и ще взема да се опитам да защитя позицията на работохлизма. О да-неразумен юрод съм аз, само че за разлика от гневния призив на Паисий аз не се срамя да се нарека българин. Което естествено няма нищо общо с темата :)
Любовта и Кариерата сега. Предимствата на първата са очевидни- да имаш някого, който кара кръвта ти да бушува, сърцето ти да бие учестено щом си до него (което от кардиологична гледна точка не е чак полезно, но няма да издребняваме), да мислиш, чувстваш и усещаш заедно с този човек. О, всичко това е много хубаво, но като се замислим далеч не всичко е цветя и усмивки, нали? Или пък е ама аз някакви други любови съм срещал? Ако е така моля игнорирайте всичко, което ще напиша по-долу, спрете да четете и отивайте в света на приказките, откъдето сте ми дошли :). Но пък реално погледнато кой не е имал подобни чувства, които биват унищожавани поне веднъж? Кой не е изпитвал на свой гръб да се носиш на крилете на нещо толкова извисено и в един момент както в легендите за злополучния Икар да си повярваш прекалено много и докато се усетиш да пикираш надолу и да се гмурнеш в морето пълно с акули, пирани или каквито щете там гадинки? Абе да речем, че са единици тези хора и им свалям шапка. Останалите надявам се ще ме разберат накъде бия. След едно такова фиаско все някога трябва да дойде времето да се изправиш на крака и да продължиш, но докато това стане през какво минаваме? Трябва ли всеки път след като сме изпитали щастието от това да бъдем с човека до нас, да трябва да минаваме през тътмните коридори на празнотата и противоречивите идеи, че едва ли не животът ни е свършил и ние нямаме повече сили да гледаме напред. Разбира се, че имаме - човешките същества сме достатъчно по-силни душевно, отколкото си представяме. Но кому е нужен този процес? О, да -казват че ни учи да поправяме грешките и други подобни фантасмагории - ами ако не ни научи? Ами ако дори не разберем грешката си, а човекът срещу нас не е имал смелостта или достойнството да се изправи срещу нас и да ни я представи в очите-дали воден от остатъчни емоции или просто от елементарна куртоазия? Тогава какво поправяме? А когато дойде този момент и си направим равносметка, че сме дали толкова усилия и сме вложили толкова воля да потръгнат нещата и все пак не са били достатъчни? Тогава вариантите са два - илиобвиняваме себе си, че не са били достатъчни и в крайна сметка постигаме една изкуствена комплексарщина, която дава отражение на по-нататъшните ни опити да бъдем щастливи. Или пък обвиняваме човека срещу нас, че не е оценил усилията ни и достигаме до негативизъм към човек, на когото малко преди това сме били готови да дадем всичко. И кое е правилното?- Ами много просто. Стигаме класическия случай на това да няма правилно. И това постигаме е единствено да се захабим емоционално.
От друга страна идва кариерата. Тук е много важно да дефинираме кариера, защото ще бъде смешно точно аз-един 22-годишен келеш- да говоря за тези неща. Много от Вас може и да не ме разберат, защото не са достигнали възрастта, в която трябва да работят за прехраната си, но пък останалите знаят какво искам да кажа. Идва си все някога (не при всички естествено) моментът, в който трябва да работим не само за да изкарваме насъщния, ами и за да се опитаме да съградим крехките основи, които един ден трябва да носят крепкото ни бъдеще. В началото винаги е трудно. Работим всякакви обикновени и простички работи, просто заради едната заплатка, независимо от досегашното ни образование. Все пак в България може и цял живот да не работиш това, за което си учил. В процеса на труда човек малко или много си изгражда някакви критерии, с които иска да подобри този процес. Тези критерии в един момент ни водят до това да формираме някаква представа за това, което по-конкретно искаме да вършим. И в един слънчев ден ние се събуждаме с идеята какво точно искаме да извлечем от работния процес, за да се чувстваме комфортно в бъдеще. Приемаме щастливия вариант, в който дори успяваме да намерим такава позиция (или подобна) и удобно си намърдваме задните бузки на нея. А оттам накъде? Историята е доказала, че в 95% от случаите всяка работа си има кусури - дори и мечтаната Ви такава. Но еуфорията от това, че сте я намерили и тя е това, с което искате да се занимавате и в бъдеще Ви кара да давате все повече и повече от Вас само и само да се задържите, докажете и издигнете. Да, не във всички случаи това е успешно, но пък в края на едно такова начинание Вие излизате с още повече хъс и амбиция, защото вече сте се докоснали до това, което искате, видяли сте, че Ви влече и сте готови с двойни усилия пак да се доберете до такава позиция и един ден да погледнете назад и да си кажете, че успехът Ви е бил благодарение само и единствено на Вас. Опияняващо чувство наистина, надявам се един ден, след много години да го постигна (note to self:обичам опиянението).
В крайна сметка минах прекалено накратко през двата варианта, искаше ми се по-подробно да изкажа позицията си, но пък това е рискът на това да пиша за неща, които да речем са ми хрумнали вчера, докато не съм имал клавиатура под ръка. НО!!! - какво научихме дотук, драги ученици? Че до голяма степен любовната емоция и тази от върховете, които си достигнал благодарение на работата имат много общо. Няма общо краят на тези истории. Вместо да излизаме от работата смазани и победени за определен период, ние излизаме с поука ВИНАГИ. И тази поука ни дава вътрешната сила, която иначе събираме само и единствено с времето, което разправят разни псевдомъдреци, че било лекувало. Много му здраве на времето искам да кажа аз. Животът е прекалено кратък, че да ме кара да чакам, за да водя нормално съществуване. Прекалено съм млад и достатъчно импулсивен, за да искам всичко, което ме привлича на момента. Не искам да чакам развитието си-искам да знам, че мога да го имам стига да съм достатъчно амбициран. Там е разликата между двете понятия-че в любовта има прекалено много чакане. Което ми отваря очите защо не успях да имам успех там. Може и да съм изпуснал много, да - но и съм си спестил много. Далеч и не твърдя, че не е в пъти по-хубаво да намериш балансът между двете. О, сигурно е прекрасно-но пък колко често животът ни дава перфектния вариант на тепсия? Защото в крайна сметка трябва и двамата човека да го искат достатъчно силно и да се хармонизират помежду си, за да избегнат битовите пречки от това съчетание. А много хора просто нямат желанието за това. Затова ако трябва да избирам, вече може би бих се спрял на варианта, в който се бъхтам по цял ден, и единствената ми разтуха е да полегна и да релаксирам след работа, отколкото да се опитвам да разбера противоположния пол, който е прекалено разнообразен, за да мога да проследя някакъв модел на поведение. Наречете ме меркантилен моля Ви!-защото любовта има толкова много меркантилизъм, въплътен в уж сладки захаросани жестове, че просто мога само да се изсмея на идеята, че работохолизмът е свързан само с парите. Аз съм меркантилен точно, колкото сте и Вие. Просто спрете да го приемате за лошо качество и приемете, че просто в тази държава, с тази икономическа обстановка или си материалист, или изпадаш от борда.
На всички, които се обичат им пожелавам много щастливи моменти и да не се влияят от жлъчта, която изливам тук. На всички, които нямат някого до себе си мога да им кажа, че се надявам да го намерят без да се изгубват като личности в процеса на търсене. На всички останали им пожелавам приятен, слънчев и спокоен ден. :о)
събота, май 09, 2009
Група на Седмицата 4
Блях, след десетина дена без Интернет и тотален игнор на скромното блогче (така или иначе никой не се е заинтересувал де) най-накрая моя псевдоинтернет доставчик накрая реши да прояви благородство и да ме остави да се порадвам на малко Интернет у дома. Така или иначе засега по цял ден работя де ама е някак хубаво като се прибера да видя, че и тука мога да я свърша някаква.
Сега съм малко сънен та няма да постна публикациите, които ми се въртяха в главата та поне ще постна набързичко за Групата на Седмицата , а пък после ще обърна малко повече внимание на нещицата тука. На 3-4мата ми читатели все пак ще се извиня за пустотата тук и ще гледам да наваксам.
Та по темата. Още миналата седмица едно аверче ме зариби по тази групичка, която ми е малко трудно определима. Нещо между Хеви и Рапкор ми е на мене ама имат и песнички, които ми звучат на Asian Dub Foundation даже. Като цяло е много приятна музика един вид :) Основани през 1989 и с период от 5 години, в който са се поразпаднали за малко отново са се формирали в сегашния състав през 2005. юсъздали общо 7 албума и с един бивш рапър на вокалите се опитват да творят нещо, което те определят на средно между Рейдж Ъгейнст Дъ Машийн и Пантера. Напрао ад :) ...А именно:
Stuck Mojo
Като цяло е доста добра групичка дори за хора, които не се кефят много на таквъзи музичка. Особено песента Friends за мене е най-добрата песен създавана, за да поздравиш приятелите си евър (дори по добра от песента на едноименния сериал Приятели). Просто тоа текст е...пълен филм отвсякъде. Та като песни мога да препоръчам:
Friends
15 Minutes of Fame
The Sky is Falling
И ще видим какво семпълче ще Ви издиря сега от нета. Поздравявам всички и Хев ъ грейт уикенд :)
Stuck Mojo - Friends [The Great Revival] - Funny home videos are a click away
Сега съм малко сънен та няма да постна публикациите, които ми се въртяха в главата та поне ще постна набързичко за Групата на Седмицата , а пък после ще обърна малко повече внимание на нещицата тука. На 3-4мата ми читатели все пак ще се извиня за пустотата тук и ще гледам да наваксам.
Та по темата. Още миналата седмица едно аверче ме зариби по тази групичка, която ми е малко трудно определима. Нещо между Хеви и Рапкор ми е на мене ама имат и песнички, които ми звучат на Asian Dub Foundation даже. Като цяло е много приятна музика един вид :) Основани през 1989 и с период от 5 години, в който са се поразпаднали за малко отново са се формирали в сегашния състав през 2005. юсъздали общо 7 албума и с един бивш рапър на вокалите се опитват да творят нещо, което те определят на средно между Рейдж Ъгейнст Дъ Машийн и Пантера. Напрао ад :) ...А именно:
Stuck Mojo
Като цяло е доста добра групичка дори за хора, които не се кефят много на таквъзи музичка. Особено песента Friends за мене е най-добрата песен създавана, за да поздравиш приятелите си евър (дори по добра от песента на едноименния сериал Приятели). Просто тоа текст е...пълен филм отвсякъде. Та като песни мога да препоръчам:
Friends
15 Minutes of Fame
The Sky is Falling
И ще видим какво семпълче ще Ви издиря сега от нета. Поздравявам всички и Хев ъ грейт уикенд :)
Stuck Mojo - Friends [The Great Revival] - Funny home videos are a click away
вторник, април 28, 2009
Менделсон...
И те си казали ДА...
А после живяли щастливо до края на живота си...
Е да, принципно така завършват много, много приказки, но пък живота предлага хепиенд и на много от своите истории. Но искам да се фокусирам по-скоро точно на момента, където свършват тези приказки. Защото в реалността там започват много от тях.
Преди няколко дена имах честта да присъствам на една такава церемонийка и там, между кълбетата дим и веселата глъч се вдъхнових да си излея пак мислите, които ме налягат при тези екзистенциални събития. Както и при много други въпроси, и тук чувствата ми отново са смесени. Тук е момента гузно да наведа глава и с половин уста да се извиня на всички девойки, на които някога съм вярвал, че зодиите и астрологията като цяло са пълни бабини-деветини, защото по друг начин не мога да си обясня тази ми черта освен с факта, че съм Везни. Но да оставим моя астрален хороскоп за друг път и да се концентрираме на темата. Много е странно чувството да съм на сватба. Вие сега сигурно се подсмихвате с насмешка ама аз съм малко новак в тази сфера - кажи-речи направо за втори път съм бил на сватба през живота си. Така че простете ми ако скромната ми персона се превъзбужда от тези паметни моменти. Та се замислих аз за този тъй паметен момент в живота на двама влюбени. Не искам да изпадам в клишета и тривиалности като се обяснявам за това каква тръпка е да се вричаш завинаги на един човек, да му отдаваш себе си и т.н. Това не само е тема на друг разговор, а и не мисля, че съм достатъчно зрял да мога да дам интелигентно мнение. Ще се концентрирам върху самото преживяване от един такъв паметен ден.
Първата мисъл, която ме откъсна от любимото ми занимание - интоксикацията с неприлични количества алкохол , бе че всъщност този ден не е само за двама души. Да, естествено, че всички сме там, за да почетем тези хора, но замисляли ли сте се за хората в сянка на една сватба. А именно - родителите на щастливата двойка. От оскъдния си опит в сватбоходенето *:]* забелязах, че нищо не може да се сравни с еуфорията, която изпитват тези възрастни хора, докато гледат как децата им започват заедно общия си житейски път. В никакъв случай не твърдя, че за младоженците сватбата не е толкова специална, но при тях нещата са малко като на абитуриентските ни балове навремето - всички погледи са вперени в нас, всичкото внимание е за нас, всички искат да ни снимат и я цялата тази суматоха на нас ни остава време единствено да мислим всичко да мине гладко и да оправдаем очакванията на всичките ни роднини и приятели докато сме изкривили лицата си в една непрекъсната усмивка. За мен сватбите изглеждат точно по същия начин - и както родителите ни са ни изпращали към хотелите с нескрита възхита тогава, а в сърцата им се е таяла скрита (или нескрита) гордост и надежди за нашето бъдеще, така и един ден най-голямата им радост ще бъде да ни изпратят до олтара и да ни предадат грижите си в ръцете на друг. Наистина съм убеден, че ако живот и здраве един ден не ми се случи, няма да мога да си представя каквто е усещането. Но ако успеем да избегнем мъничката доза тъга, която носят тези мисли е много забавно изживяване да гледаш как възстаричките хора като за последно се раздават на дансинга и показват чак шокираща доза енергия. Не аз наистина не мога да си представя кога повечето от нас ще видим родителите ни да танцуват ако не на сватбата ни. И то как танцуват - аз с ръка на сърцето заявявам, че толкова жизненост у хора на тази възраст, мачкани ежедневно в продължение на десетки години, просто ме изумява. Все едно съм видял циганче пред мен на опашката за тока.
А аз се чувствам такова хлапенце при такива събития. Полуприкрит под сакото и панталона си, с една съмнителна елегантност , се сливаш сред другите хора и съумяваш да ги наблюдаваш скришом. Купчини двойки се гушат сладникаво, бременни жени обсъждат бъдещите си планове с очакваните им бебоци, възрастни хора си спомнят младините и един през друг хвалят децата си и цъкат доволно с език за младоженците. Тази шарена групичка от хора се омешва по един такъв начин, че дори да си отишъл самотник като мен на това място нямаш време да се потиснеш от това, че нямаш някого до себе си и просто седиш и се наслаждаваш на цялата олелия.
Затова обичам сватби. Мисля, че знаех , че ги обичам още преди да присъствам на първата си такава. Просто си бях изградил една представа за бракосъчетанието, най вече от захаросаните като памук пред цирка холивудски филми, която в крайна сметка не излезна истинска, но пък истината ми се понрави даже повече. Защото всичко бе много по-автентично, много по-близо до реалното, цялата ни красива поредица от ритуали и традиции ме карат да се радвам, че съм израснал в такава непокварена обстановка и съмк бил възпитан от хора, ценящи тези традиции. А Вие дами, които вероятно ще прочетете тези редове знайте, че не е било само ваше преживяване като сте били малки да си фантазирате за този ден и за цялата съпътстваща го феерия от картини и звуци. Много мо0мчета също са го правили. Само, че за тях не е мъжкарско да си признаят...Ама мъжкарството ще е повод за друга моя публикация... Засега мога само да Ви пожелая да бъдете щастливи и да не забравяте ценностите, с които сте били закърмени. Лека вечер приятели :)
А после живяли щастливо до края на живота си...
Е да, принципно така завършват много, много приказки, но пък живота предлага хепиенд и на много от своите истории. Но искам да се фокусирам по-скоро точно на момента, където свършват тези приказки. Защото в реалността там започват много от тях.
Преди няколко дена имах честта да присъствам на една такава церемонийка и там, между кълбетата дим и веселата глъч се вдъхнових да си излея пак мислите, които ме налягат при тези екзистенциални събития. Както и при много други въпроси, и тук чувствата ми отново са смесени. Тук е момента гузно да наведа глава и с половин уста да се извиня на всички девойки, на които някога съм вярвал, че зодиите и астрологията като цяло са пълни бабини-деветини, защото по друг начин не мога да си обясня тази ми черта освен с факта, че съм Везни. Но да оставим моя астрален хороскоп за друг път и да се концентрираме на темата. Много е странно чувството да съм на сватба. Вие сега сигурно се подсмихвате с насмешка ама аз съм малко новак в тази сфера - кажи-речи направо за втори път съм бил на сватба през живота си. Така че простете ми ако скромната ми персона се превъзбужда от тези паметни моменти. Та се замислих аз за този тъй паметен момент в живота на двама влюбени. Не искам да изпадам в клишета и тривиалности като се обяснявам за това каква тръпка е да се вричаш завинаги на един човек, да му отдаваш себе си и т.н. Това не само е тема на друг разговор, а и не мисля, че съм достатъчно зрял да мога да дам интелигентно мнение. Ще се концентрирам върху самото преживяване от един такъв паметен ден.
Първата мисъл, която ме откъсна от любимото ми занимание - интоксикацията с неприлични количества алкохол , бе че всъщност този ден не е само за двама души. Да, естествено, че всички сме там, за да почетем тези хора, но замисляли ли сте се за хората в сянка на една сватба. А именно - родителите на щастливата двойка. От оскъдния си опит в сватбоходенето *:]* забелязах, че нищо не може да се сравни с еуфорията, която изпитват тези възрастни хора, докато гледат как децата им започват заедно общия си житейски път. В никакъв случай не твърдя, че за младоженците сватбата не е толкова специална, но при тях нещата са малко като на абитуриентските ни балове навремето - всички погледи са вперени в нас, всичкото внимание е за нас, всички искат да ни снимат и я цялата тази суматоха на нас ни остава време единствено да мислим всичко да мине гладко и да оправдаем очакванията на всичките ни роднини и приятели докато сме изкривили лицата си в една непрекъсната усмивка. За мен сватбите изглеждат точно по същия начин - и както родителите ни са ни изпращали към хотелите с нескрита възхита тогава, а в сърцата им се е таяла скрита (или нескрита) гордост и надежди за нашето бъдеще, така и един ден най-голямата им радост ще бъде да ни изпратят до олтара и да ни предадат грижите си в ръцете на друг. Наистина съм убеден, че ако живот и здраве един ден не ми се случи, няма да мога да си представя каквто е усещането. Но ако успеем да избегнем мъничката доза тъга, която носят тези мисли е много забавно изживяване да гледаш как възстаричките хора като за последно се раздават на дансинга и показват чак шокираща доза енергия. Не аз наистина не мога да си представя кога повечето от нас ще видим родителите ни да танцуват ако не на сватбата ни. И то как танцуват - аз с ръка на сърцето заявявам, че толкова жизненост у хора на тази възраст, мачкани ежедневно в продължение на десетки години, просто ме изумява. Все едно съм видял циганче пред мен на опашката за тока.
А аз се чувствам такова хлапенце при такива събития. Полуприкрит под сакото и панталона си, с една съмнителна елегантност , се сливаш сред другите хора и съумяваш да ги наблюдаваш скришом. Купчини двойки се гушат сладникаво, бременни жени обсъждат бъдещите си планове с очакваните им бебоци, възрастни хора си спомнят младините и един през друг хвалят децата си и цъкат доволно с език за младоженците. Тази шарена групичка от хора се омешва по един такъв начин, че дори да си отишъл самотник като мен на това място нямаш време да се потиснеш от това, че нямаш някого до себе си и просто седиш и се наслаждаваш на цялата олелия.
Затова обичам сватби. Мисля, че знаех , че ги обичам още преди да присъствам на първата си такава. Просто си бях изградил една представа за бракосъчетанието, най вече от захаросаните като памук пред цирка холивудски филми, която в крайна сметка не излезна истинска, но пък истината ми се понрави даже повече. Защото всичко бе много по-автентично, много по-близо до реалното, цялата ни красива поредица от ритуали и традиции ме карат да се радвам, че съм израснал в такава непокварена обстановка и съмк бил възпитан от хора, ценящи тези традиции. А Вие дами, които вероятно ще прочетете тези редове знайте, че не е било само ваше преживяване като сте били малки да си фантазирате за този ден и за цялата съпътстваща го феерия от картини и звуци. Много мо0мчета също са го правили. Само, че за тях не е мъжкарско да си признаят...Ама мъжкарството ще е повод за друга моя публикация... Засега мога само да Ви пожелая да бъдете щастливи и да не забравяте ценностите, с които сте били закърмени. Лека вечер приятели :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
