Ех,колко време мина от последния ми пост.
Наистина ми е кофти, защото през това време през главата ми минаха доста много неща, които исках да напиша някъде. Пък може да е било и от алкохола :о)
И все пак абитуриентските балове са виновни.
Ех, абитуриентските балове :о)
Толкова много носталгия и толкова много емоции. И все пак нищо не може да се сравни със собствената абитуриентска. Чак сам си се чудя, принципно не са много празниците, които мога да призная за наистина важни (изключая националните и някои религиозни), но Абитуриентската винаги съм казвал, че е нек'во много муцкенско събитие :о)
Не бе като се замисли човек, които могат да доставят искрено удоволствие на един родител (откак живея на квартира май доста носталгия ме е хванала по това родителско тяло и прекалено много взех да съм на тяхна страна) - аз ги виждам 2 - когато изпращат детето си към Дъ Риъл Лайф (Аборигенската), и когато го виждат вече сериозен човек със спътник в живота (Сватбата). Хронологично погледнато мен ми се случи да разгледам в блогчето първо сватбата, така че хайде да обърнем внимание и на актуалните доскоро балчета.
Най-общо погледнато не съм голям привърженик на циркаджийските сбирки с много тълпи на едно място, роднини, които виждаме максимум пет пъти в живота си и всички ти се качват на главата. Ама точно на това събитие всичко ми се вижда толкова по-шарено и весело, че мога да пренебрегна своите предразсъдъци по темата. И в крайна сметка се отпускаш и се наслаждаваш на неща, на които не си и подозирал, че можеш. И контактуваш и се радваш на полупознати хора, с които никога не си имал много общо. Прекарваш часове в широка усмивка (дамите дори не мислят за бръчките, които ще им причини тази интервенция :о) ). А отвсякъде щракат яко светкавици и се чувстваш като на пет годинки, когато лелките ти щипкат бузките като те видят. Цирк, братче :о) . И все пак е несравнимо. Хора, с които сте били 5 години заедно, независимо дали сте се харесвали или не, сега виждате в съвсем друга светлина (поне външно), официални и нагримирани и накипрени все едно отиват на панаира в Горно Крушево. И въпреки всичко, цялото преживяване си остава уникално в живота на почти всеки човек.
Винаги можеш да се абстрахираш от неприятни субекти, от отблъскваща музика или от пиянски изцепки (освен ако не ги правите самите Вие, това е готино да не кажа задължително за всеки уважаващ себе си аборигент). В крайна сметка, колкото и да си живял сред купоните или пък си бил яко ограничаван това е твоята вечер да правиш абсолютно каквото си искаш и да не търпиш укори, заради това. Е естестествено не е ок да прекаляваш, но като цяло си в пълното си право да се размажеш яко.
Да ударим и едно резюменце на тазгодишните ми абитуриентски похождения :о)
Първо споделих радостното събитие с една много мила на мен девойка, която естествено както си е приказката "нашто си е най-убуу", така и тя си беше кажи-речи най-запомнящата се сред кифлите, на които се нагледах докато я чакахме. Това ми напомня да Ви споделя. Абе, не че ние сме били нещо особено ама имам чуввстото, че тука в последните 1-2 години абитуриентите стават все по-постни и еднакви. И ние не бяхме върха на оригиналността ама все имаше доста хора, които показаха стил и оригиналност. А тази година що да видя- върволица от почти еднакви бели, сиви и черни автомобили и джипове, сума ти еднакви прически, еднакви грознокафеви солариумни тенчета и продължение на тенденцията най-пълничките абитуриентки да са най-разголени. Тържество на материята дет' се вика. Ама хайде да не се отплесвам. Изпратихме си красавицата и аз трябваше да ходя на работа. Ама пък свърших точно сутринта, че да ида да видя на какви маймуни са се направили и за мое разочарование само ескорта на абитуриентката са бяха направили на кирки, ама пък за сметка на това бяха пили и вместо нея като че ли :о) Но пък вместо да си ида да спя след нощна смяна реших да си я видя първо щото си ми е на сърце нали и след това да положа морна снага, нали :о)
И оттам като се почна, леле-леле. Легнах си към 10 и до 12 бях събуден поне 4 пъти за най-безсмислените разговори по телефона евър. И както се оказа в единия дори са ме поканили на аборигенска и мене...в София...айде в Нови Искър де, ама то като София. Това го осъзнах около час по-късно и си викам, що пък да не. Навързах се столичните контакти и хванах едно влакче на другия ден и айде у Голямуту Дубрутру.
Там както винаги пълна кочина, хванах парашутката към Нови Искър и айде на парти. Отново нашто девойче блесна (тя откак си я знам си е блестяла де *намиг* ) в скромно парти в тесен кръг (от трицифрено число хора лол). Оказа се че софиянци са сбъркани и откъм този празник. Айде мога да приема, че след дискотеките не се качват на тепе просто, защото нямат такива, а си ходят по къщята (което не е много иновативно ама хайде), обаче не можах да схвана смисъла да не ги изпращаме до хотела а до някъде си другаде, защото хотела им бил за бала. Еми че нали и ние сме там за бала уе оооооу. С каква логика...боже-боже...главата ми не го побира (а тя е голяма и празна). Отидох аз при друзята в Студентски Град, което не бе много обмислено от моя страна, защото отидох в София недоспал и пих, а отивайки в Студентски Град трябваше да се сетя, че нито ще ме оставят да спя, нито да спра да пия (окей за второто нямам против). И така като се почна и 2 дена...трябваше да е 1 ама то никога не става както трябва май. Е така си е, като си на чуждо място слушаш и изпълняваш. Не е и като да съм се дърпал много. Абе два дена доволно мазало. Дори сутрин умирах за кафе и пак, по необясними за мен и за Вселената причини, хващах бирата. Смогнах да видя и прекрасната абитуриентка макар и за малко и недостатъчно (тя си знае какво мисля по въпроса) и като цяло успях и 2 пъти да се изгубя из София, ама то това си е нормално с тази нейна всеобхватност...пф. Успях някак си да се отскубна от лапите на моите домакини и се хвърлих във влака за Пловдив, защото работата отново ме зовеше.
Да бе, някаква работа. Пристигам и час по-късно на изпращане на драгия ни приятел Джомата. Ех, порасна и той пред очите ми. Сякаш бе ей толчаво (показвам с ръце) парче месо като го видях за първи път. И той станал харен момък по случая. Нямаше как да е и иначе, той е супер човек ама незнам дали го осъзнава. Ако не-негова си загуба. Ама пък точно него нямаше как да не го уважа. И докато обяснявах, че няма да пия, защото работа ме зове, успях да излея няколко уискита и 1 ракийка в жадното ми, от жежкото слънце, гърло. Малшанс де, добре, че не е прецедент това при мен та отивайки на работа това не повлия на Коефициента ми на Полезно Действие. С идеята, че в 03:00 свършвам и продължавам, докъдето той е откарал. Предварително не пропуснах да му обясня, че ако мисли да не се намаже както маслото се маже на филийката ръжен хляб, въобще да не се захваща. Към 03:00 отидох да си го нагледам, но той не бе послушал съвета и изглеждаше прекалено свеж за аборигент от моята школа. Затова се наложи да го побутна към бездната на алкохола и към сутринта, докато дойде времето за тепенце, той си беше доволно омаскарен. Ех тепенцето след Абитуриентските. Просто е прекрасно. Полуумрели и умрели хора по камъните, абитуриентки, които вече не могат да си отворят очите и разни групички като нашата топлеща се с високоградусови напитки. Ех, ех, че ми липсва. Софиянци могат да си изядат чорапите от яд, че си нямат тепенца просто.
Накратко казано и след това не спах много преди работа, а днес пък трябваше да имаме и събрание в работата и един мазен наглец в ПУ ми взе рушвет за оценка (но това е отделна история, над която мисля да се гневя в близките ми постове). И каква е равносметката- почти седмица с по 3-4 часа сън максимум и една седмица, в която упорито карах черните си дробове към град Цироза. И толкова много си струва. Не бих го изпуснал за нищо на света.
Затова не пренебрегвайте това събитие хора. Избухнете силно, защото идва по-кофтито част от съществуването ни и не се знае кога ще можем пак така. И може и аз да съм се съмнявал, че идва сериозното, но сега, 4 години по-късно смея да твърдя, че още много неща ми минаха през ръцете и доста пъти се опарих преди да осъзная, че вече я няма баба да ми мие окървавените колена и ги няма мама и тате да ме водят на разходка в парка. Насладете се на тези мигове, хора. Аз пък ще се наслаждавам с Вас. Отново и Отново. Благодаря Ви, че ми предоставяте тази възможност.
Огромно благодарско на Дидка, Сони и Джомата, които с тази една седмица ме върнаха назад 4 години. Носталгията е огромна, но преживяванията със скъпи хора са способни да я оставят на заден план. За мен бе чест и удоволствие да споделя с Вас празника Ви.
1-2-3-4-5 и бам пиян в канавката... :о)
петък, май 29, 2009
вторник, май 19, 2009
Въпроси без Отговори: За Шансовете и Възможностите
Много ми е странно.
Как може толкова да искам да пиша за неща, които надали и сам разбирам?
Защо трябва да се опитвам да разреша неща, за които не само надали някого го е грижа, ами и понякога са неразрешими?
Защо, за Бога, дори тази измислена рубрика трябва да се казва "Въпроси без Отговори" ?
Много често имаме моменти в живота, които не искаме да свършват. Хора, случки, преживявания, които до такава степен са ни накарали да се чувстваме невероятно, че сме били готови да загърбим любопитството за бъдещето, само и само да замразим този едничък момент във вечността. И краят им е дошъл, дали мигновено като ярката светкавица, прорязваща прохладната лятна вечер, или леко и постепенно няма особено значение. Моментът си е отишъл по една или друга причина. Е-това вече има значение. Защо това винаги е изглеждало толкова маловажно на хората? Защо винаги само крайния резултат да е важен? Как можем да анализираме и да си вземем поука от ситуацията ако имаме само един резултат? И тези отнесени мисли ме доведоха до идеята за днешната тема.
Съжалявам ако вече става досадно или репетативно, но хайде пак да разиграем една ХИПОТЕТИЧНА ситуация. Току що реших да изумя и себе си и на средата на изречението, го изтрих и реших да обърна ситуацията, и за да избегна линчуване поради сексизъм, ще се опитам да разиграя историйката си от обратната страна. Да, днес ще бъда момиченце :)
Та така, ситуацията - момиче обича момче, обратното изглежда вярно, уравнението се нарежда супер, и БАМ! , момчето се дръпва назад. Ох, сега гледам и си се чудя, наистина съм много стереотипен с тези си формулировки. Да ги оставим настрана тия двамата. По-обща ситуация. Вие сте били във връзка и всичко е приклюяило. Няма какво, няма защо, просто се е случило. Може да са хиляди неща. Може Вие да не сте това, за което са Ви мислили, може да има друг/а, може всичко да е било една голяма грешка. А ако причината е несигурност? Несигурност, че Ви разделят километри. Несигурност, че не могат да Ви дадат, това което Вие давате. Несигурност, че точно Вие сте това, което са търсили. Сега ако бях целокупната част от дамското население на света щях да си напраа едно пълно хороскопче и вероятно асцендента ми и подредбата на планетите би издала тази черта от характера ми, ако я имам, но за съжаление разбирам от астрология, колкото и Баба Алена и Леля Светлина. Демек хич :). И дамите да не ми се обидят сега. Знаете, че имам странно плосък и дебелашки хумор.
Кога точно човек може да прецени, че един вид е "изпуснал птичето" ? Трябва ли да стигнем залеза на съществуването си, за да погледнем назад и да си кажем -"Ако тогава бях постъпил другояче сега щеше да е различно". Вярно е, че различното не винаги е хубаво, но ние това няма как да го знаем. Защото никога не е случило. Защото никога не сме изживяли докрай този момент. Дали е правилно да оставяме несигурността на човека до нас да вземе връх и да победи и самите нас? А може би самите ние не сме били достатъчно силни, за да докажем на този човек, че сигурност се гради с времето, а дотогава вместо да се затормозява със съмнения може да се наслаждава на всеки един миг, който се опитваме да му предоставим. Самата ситуация отново е много спорна и накрая ще бъда обвинен в следване само на една сюжетна линия, ама пък и от друга страна всеки мрънка, че пиша много дълги неща. Абе като се замисля защо ме четете бе. Мога и сам за себе си да пиша и накрая май така ще стане.
Втори шанс? Малки пролуки, в стената на съмнението? Какво означават тези неща за нас? За някой означават надежда, светлина, ясна визия за вътрешните щения. За други означава само болка, невъзнаградено търпение, потискане. За трети просто не съществува. Винаги съм имал смесени чувства към третите. От една страна им се възхищавам, защото имат силата и твърдостта да отстояват решенията си. От друга ги съжалявам, защото точно тази убеденост често е само външна и въпреки вътрешните им желания те се държат непоклатимо, която твърдост по някое време, неусетно се е превърнала в инат.
Никога, никога в този ми живот и в това ми човешко въплъщение не ще оставя съмнението да диктува решенията ми!!!
И това е едно от малкото неща, които ще заявя със сигурност за себе си. Всеки човек заслужава да намери щастието си. И или е щастлив или не е. В тази ситуация няма сиво- всичко е черно и бяло. Не може да си щастлив ама нещо си там да ти липсва, и ти не знаеш какво е, но знаеш, че го няма. Човек подема всяко подобно начинание с идеята то да му донесе щастие. И докато не е сигурен, че е обратното, тои няма право да го прекратява. Това е несвършена работа. Това издава непоследователност и несериозност. Не бъдете повърхностни хора, моля Ви. Ако искате пари, следвайте си ги, ако искате мускули-търсете си ги. Ако това ви носи щастие окей, но си водете делата докрай. Сори, че станах малко рязък, не ми е в стила, но кофеина, жегата и тежката музика, ме карат да бъда болезнено циничен и откровено арогантен. Защото тук, затворен в това ми малко виртуално пространство аз МОГА да Ви давам съвети, аз МОГА да Ви дам една друга точка. Аз МОГА и ЩЕ го направя.
Мисля, че това, на което се опитвам да наблегна е идеята, че един малък период на размишления и преценки е много по-добър вариант от едно спонтанно решение, в което не сте 100% убедени и в крайна сметка дори да не се обърне и да донесе нещастие на Вас, ще донесе някого другиму. В 9 от 10 случая връзки, които са минали през раздяла и повторно събиране, са много по-изхабени и безсмислени от връзки, минали през много премеждия и трудности, но оцеляли. Остават толкова много съмнения и неизказани въпроси, които в крайна сметка водят до промяна в поведението и характера, които изкривяват трезвата ни преценка и ни правят непълноценни да изживеем втората си възможност. И все пак има и хора, които са успели. Но и те са минали през тъмната пътека на неяснотата и хилядите въпроси-"Защо?". И все пак някои връзки имат нужда от това. Но не се лъжете, че времето за размисъл и изясняване на желанията ни е по-лесен, когато сме сами. Често е много по конструктивно ако човекът е до нас и ние вземаме решението си в движение.
Стига любов! Така е със всичко. Дори прошката е втори шанс. Това да се усмихваш, когато те боли за някого - това е втори шанс, шанс да разбереш, че този човек наистина е бил достоен и е оставил следа в твоето съзнание. Изживявайте всеки момент пълноценно хора. И в крайна сметка поуката е - грижете се за щастието си и не го покварявайте със самовмешени параноизми, от дълбините на сложно устроената ни 21-грамова душа. Нещата често са по-прости отколкото изглеждат. И то не защото наистина е така, а защото от нас самите зависи да си ги представим такива. И като имаме твърда позиция, не остава друг избор, освен да се опростят. Мислете преди да се хвърлите презглава в тъмната пещера. Импулсивността е много ценено от мен качество, но го използвайте с мярка все пак :)
Бъдете слънчеви като времето навън (сън) Благодаря Ви!
Как може толкова да искам да пиша за неща, които надали и сам разбирам?
Защо трябва да се опитвам да разреша неща, за които не само надали някого го е грижа, ами и понякога са неразрешими?
Защо, за Бога, дори тази измислена рубрика трябва да се казва "Въпроси без Отговори" ?
Много често имаме моменти в живота, които не искаме да свършват. Хора, случки, преживявания, които до такава степен са ни накарали да се чувстваме невероятно, че сме били готови да загърбим любопитството за бъдещето, само и само да замразим този едничък момент във вечността. И краят им е дошъл, дали мигновено като ярката светкавица, прорязваща прохладната лятна вечер, или леко и постепенно няма особено значение. Моментът си е отишъл по една или друга причина. Е-това вече има значение. Защо това винаги е изглеждало толкова маловажно на хората? Защо винаги само крайния резултат да е важен? Как можем да анализираме и да си вземем поука от ситуацията ако имаме само един резултат? И тези отнесени мисли ме доведоха до идеята за днешната тема.
Съжалявам ако вече става досадно или репетативно, но хайде пак да разиграем една ХИПОТЕТИЧНА ситуация. Току що реших да изумя и себе си и на средата на изречението, го изтрих и реших да обърна ситуацията, и за да избегна линчуване поради сексизъм, ще се опитам да разиграя историйката си от обратната страна. Да, днес ще бъда момиченце :)
Та така, ситуацията - момиче обича момче, обратното изглежда вярно, уравнението се нарежда супер, и БАМ! , момчето се дръпва назад. Ох, сега гледам и си се чудя, наистина съм много стереотипен с тези си формулировки. Да ги оставим настрана тия двамата. По-обща ситуация. Вие сте били във връзка и всичко е приклюяило. Няма какво, няма защо, просто се е случило. Може да са хиляди неща. Може Вие да не сте това, за което са Ви мислили, може да има друг/а, може всичко да е било една голяма грешка. А ако причината е несигурност? Несигурност, че Ви разделят километри. Несигурност, че не могат да Ви дадат, това което Вие давате. Несигурност, че точно Вие сте това, което са търсили. Сега ако бях целокупната част от дамското население на света щях да си напраа едно пълно хороскопче и вероятно асцендента ми и подредбата на планетите би издала тази черта от характера ми, ако я имам, но за съжаление разбирам от астрология, колкото и Баба Алена и Леля Светлина. Демек хич :). И дамите да не ми се обидят сега. Знаете, че имам странно плосък и дебелашки хумор.
Кога точно човек може да прецени, че един вид е "изпуснал птичето" ? Трябва ли да стигнем залеза на съществуването си, за да погледнем назад и да си кажем -"Ако тогава бях постъпил другояче сега щеше да е различно". Вярно е, че различното не винаги е хубаво, но ние това няма как да го знаем. Защото никога не е случило. Защото никога не сме изживяли докрай този момент. Дали е правилно да оставяме несигурността на човека до нас да вземе връх и да победи и самите нас? А може би самите ние не сме били достатъчно силни, за да докажем на този човек, че сигурност се гради с времето, а дотогава вместо да се затормозява със съмнения може да се наслаждава на всеки един миг, който се опитваме да му предоставим. Самата ситуация отново е много спорна и накрая ще бъда обвинен в следване само на една сюжетна линия, ама пък и от друга страна всеки мрънка, че пиша много дълги неща. Абе като се замисля защо ме четете бе. Мога и сам за себе си да пиша и накрая май така ще стане.
Втори шанс? Малки пролуки, в стената на съмнението? Какво означават тези неща за нас? За някой означават надежда, светлина, ясна визия за вътрешните щения. За други означава само болка, невъзнаградено търпение, потискане. За трети просто не съществува. Винаги съм имал смесени чувства към третите. От една страна им се възхищавам, защото имат силата и твърдостта да отстояват решенията си. От друга ги съжалявам, защото точно тази убеденост често е само външна и въпреки вътрешните им желания те се държат непоклатимо, която твърдост по някое време, неусетно се е превърнала в инат.
Никога, никога в този ми живот и в това ми човешко въплъщение не ще оставя съмнението да диктува решенията ми!!!
И това е едно от малкото неща, които ще заявя със сигурност за себе си. Всеки човек заслужава да намери щастието си. И или е щастлив или не е. В тази ситуация няма сиво- всичко е черно и бяло. Не може да си щастлив ама нещо си там да ти липсва, и ти не знаеш какво е, но знаеш, че го няма. Човек подема всяко подобно начинание с идеята то да му донесе щастие. И докато не е сигурен, че е обратното, тои няма право да го прекратява. Това е несвършена работа. Това издава непоследователност и несериозност. Не бъдете повърхностни хора, моля Ви. Ако искате пари, следвайте си ги, ако искате мускули-търсете си ги. Ако това ви носи щастие окей, но си водете делата докрай. Сори, че станах малко рязък, не ми е в стила, но кофеина, жегата и тежката музика, ме карат да бъда болезнено циничен и откровено арогантен. Защото тук, затворен в това ми малко виртуално пространство аз МОГА да Ви давам съвети, аз МОГА да Ви дам една друга точка. Аз МОГА и ЩЕ го направя.
Мисля, че това, на което се опитвам да наблегна е идеята, че един малък период на размишления и преценки е много по-добър вариант от едно спонтанно решение, в което не сте 100% убедени и в крайна сметка дори да не се обърне и да донесе нещастие на Вас, ще донесе някого другиму. В 9 от 10 случая връзки, които са минали през раздяла и повторно събиране, са много по-изхабени и безсмислени от връзки, минали през много премеждия и трудности, но оцеляли. Остават толкова много съмнения и неизказани въпроси, които в крайна сметка водят до промяна в поведението и характера, които изкривяват трезвата ни преценка и ни правят непълноценни да изживеем втората си възможност. И все пак има и хора, които са успели. Но и те са минали през тъмната пътека на неяснотата и хилядите въпроси-"Защо?". И все пак някои връзки имат нужда от това. Но не се лъжете, че времето за размисъл и изясняване на желанията ни е по-лесен, когато сме сами. Често е много по конструктивно ако човекът е до нас и ние вземаме решението си в движение.
Стига любов! Така е със всичко. Дори прошката е втори шанс. Това да се усмихваш, когато те боли за някого - това е втори шанс, шанс да разбереш, че този човек наистина е бил достоен и е оставил следа в твоето съзнание. Изживявайте всеки момент пълноценно хора. И в крайна сметка поуката е - грижете се за щастието си и не го покварявайте със самовмешени параноизми, от дълбините на сложно устроената ни 21-грамова душа. Нещата често са по-прости отколкото изглеждат. И то не защото наистина е така, а защото от нас самите зависи да си ги представим такива. И като имаме твърда позиция, не остава друг избор, освен да се опростят. Мислете преди да се хвърлите презглава в тъмната пещера. Импулсивността е много ценено от мен качество, но го използвайте с мярка все пак :)
Бъдете слънчеви като времето навън (сън) Благодаря Ви!
Група на Седмицата 5
Тая седмица мисля да направим завой в музикалните ни предпочитания. Ами че така де. Не може да се слуша все едно и също по цял ден :)
Пък и обещах на едно приятелче (айде радвай Маринчо), че някой ден ще го забия с някои мощен хип-хоп за душата. Ами ето го и него :)
И то не просто рапър, ами и бял. И не само бял ами и доста комичен на външен вид. Става въпрос за Chris Greenwood, по-познат като Manafest.
Роден 1979 и решил да започне кариера през 2001, официално има 3 албума ама има и още 3-4 с разни сола. Е каквото открих - не съжалявах, че даже и напротив. И трите албума са пълни с яки баници и направо ме върнаха към младежта, когато си знаех, че ще стана генгста рапър :) Та това канадче, което малко прилича на фенчетата на Мишо Шамара а.к.а. Биг Ша , си е намерил ниша в рапа, която била нещо средно между Christian Hip Hop и Rap Rock. Тоз първия стил дори няма да го коментирам. Шок и ужас. След като позахабих плейъра от слушане ще ми е трудно да определя само няколко песни като много силни, но ще опитам:
Rodeo
4-3-2-1
Steppin Out
Сега ще видим безбрежното Интернет пространство какво ще ни предостави като клипове, защото честно казано предпочитам да му слушам музиката вместо да му гледам мазната физиономийка, но пък и респект за яките парчоци. Айде седмицата на Хип-Хопа дойде. Радвай Марине :)
Manafest - Rodeo - The most amazing bloopers are here
И пълноценно съществуване на всички :)
Пък и обещах на едно приятелче (айде радвай Маринчо), че някой ден ще го забия с някои мощен хип-хоп за душата. Ами ето го и него :)
И то не просто рапър, ами и бял. И не само бял ами и доста комичен на външен вид. Става въпрос за Chris Greenwood, по-познат като Manafest.
Роден 1979 и решил да започне кариера през 2001, официално има 3 албума ама има и още 3-4 с разни сола. Е каквото открих - не съжалявах, че даже и напротив. И трите албума са пълни с яки баници и направо ме върнаха към младежта, когато си знаех, че ще стана генгста рапър :) Та това канадче, което малко прилича на фенчетата на Мишо Шамара а.к.а. Биг Ша , си е намерил ниша в рапа, която била нещо средно между Christian Hip Hop и Rap Rock. Тоз първия стил дори няма да го коментирам. Шок и ужас. След като позахабих плейъра от слушане ще ми е трудно да определя само няколко песни като много силни, но ще опитам:
Rodeo
4-3-2-1
Steppin Out
Сега ще видим безбрежното Интернет пространство какво ще ни предостави като клипове, защото честно казано предпочитам да му слушам музиката вместо да му гледам мазната физиономийка, но пък и респект за яките парчоци. Айде седмицата на Хип-Хопа дойде. Радвай Марине :)
Manafest - Rodeo - The most amazing bloopers are here
И пълноценно съществуване на всички :)
неделя, май 10, 2009
Love vs. Career:The Ultimate Showdown
Ах, навън е прекрасен ден, толкова зареждащ с енергия и усмивки, а аз за пореден път го прекарвам в домакинстване и главоблъсканици по неразрешими спорове. Незнам какво ми има, сигурно нещо ми е сбъркано да си отделям такава част от времето във вътрешни спорове по теми, които не само, че са ненужни, ами на всичкото отгоре и аз гледам винаги да заема по-грешната позиция. Като под "по-грешна" разбирам привидно по-неправилната такава. Явно душевния ми мазохизъм държи тези хора, които ми четат писанията да спорят с мен и да ме убедят в противното. Е наистина се радвам, когато някой успее, макар че житейския ми опит ме убеждава, че май в крайна сметка твърдоглавието ми взема връх. Е - всичко се променя в крайна сметка нали - дано и аз успея някой ден.
И каква глупост успя да ми роди изтезаният мозък този път - ами голяма :) Сега не само ще споря кое трябва да вземе връх-любовта или кариерата ами и ще взема да се опитам да защитя позицията на работохлизма. О да-неразумен юрод съм аз, само че за разлика от гневния призив на Паисий аз не се срамя да се нарека българин. Което естествено няма нищо общо с темата :)
Любовта и Кариерата сега. Предимствата на първата са очевидни- да имаш някого, който кара кръвта ти да бушува, сърцето ти да бие учестено щом си до него (което от кардиологична гледна точка не е чак полезно, но няма да издребняваме), да мислиш, чувстваш и усещаш заедно с този човек. О, всичко това е много хубаво, но като се замислим далеч не всичко е цветя и усмивки, нали? Или пък е ама аз някакви други любови съм срещал? Ако е така моля игнорирайте всичко, което ще напиша по-долу, спрете да четете и отивайте в света на приказките, откъдето сте ми дошли :). Но пък реално погледнато кой не е имал подобни чувства, които биват унищожавани поне веднъж? Кой не е изпитвал на свой гръб да се носиш на крилете на нещо толкова извисено и в един момент както в легендите за злополучния Икар да си повярваш прекалено много и докато се усетиш да пикираш надолу и да се гмурнеш в морето пълно с акули, пирани или каквито щете там гадинки? Абе да речем, че са единици тези хора и им свалям шапка. Останалите надявам се ще ме разберат накъде бия. След едно такова фиаско все някога трябва да дойде времето да се изправиш на крака и да продължиш, но докато това стане през какво минаваме? Трябва ли всеки път след като сме изпитали щастието от това да бъдем с човека до нас, да трябва да минаваме през тътмните коридори на празнотата и противоречивите идеи, че едва ли не животът ни е свършил и ние нямаме повече сили да гледаме напред. Разбира се, че имаме - човешките същества сме достатъчно по-силни душевно, отколкото си представяме. Но кому е нужен този процес? О, да -казват че ни учи да поправяме грешките и други подобни фантасмагории - ами ако не ни научи? Ами ако дори не разберем грешката си, а човекът срещу нас не е имал смелостта или достойнството да се изправи срещу нас и да ни я представи в очите-дали воден от остатъчни емоции или просто от елементарна куртоазия? Тогава какво поправяме? А когато дойде този момент и си направим равносметка, че сме дали толкова усилия и сме вложили толкова воля да потръгнат нещата и все пак не са били достатъчни? Тогава вариантите са два - илиобвиняваме себе си, че не са били достатъчни и в крайна сметка постигаме една изкуствена комплексарщина, която дава отражение на по-нататъшните ни опити да бъдем щастливи. Или пък обвиняваме човека срещу нас, че не е оценил усилията ни и достигаме до негативизъм към човек, на когото малко преди това сме били готови да дадем всичко. И кое е правилното?- Ами много просто. Стигаме класическия случай на това да няма правилно. И това постигаме е единствено да се захабим емоционално.
От друга страна идва кариерата. Тук е много важно да дефинираме кариера, защото ще бъде смешно точно аз-един 22-годишен келеш- да говоря за тези неща. Много от Вас може и да не ме разберат, защото не са достигнали възрастта, в която трябва да работят за прехраната си, но пък останалите знаят какво искам да кажа. Идва си все някога (не при всички естествено) моментът, в който трябва да работим не само за да изкарваме насъщния, ами и за да се опитаме да съградим крехките основи, които един ден трябва да носят крепкото ни бъдеще. В началото винаги е трудно. Работим всякакви обикновени и простички работи, просто заради едната заплатка, независимо от досегашното ни образование. Все пак в България може и цял живот да не работиш това, за което си учил. В процеса на труда човек малко или много си изгражда някакви критерии, с които иска да подобри този процес. Тези критерии в един момент ни водят до това да формираме някаква представа за това, което по-конкретно искаме да вършим. И в един слънчев ден ние се събуждаме с идеята какво точно искаме да извлечем от работния процес, за да се чувстваме комфортно в бъдеще. Приемаме щастливия вариант, в който дори успяваме да намерим такава позиция (или подобна) и удобно си намърдваме задните бузки на нея. А оттам накъде? Историята е доказала, че в 95% от случаите всяка работа си има кусури - дори и мечтаната Ви такава. Но еуфорията от това, че сте я намерили и тя е това, с което искате да се занимавате и в бъдеще Ви кара да давате все повече и повече от Вас само и само да се задържите, докажете и издигнете. Да, не във всички случаи това е успешно, но пък в края на едно такова начинание Вие излизате с още повече хъс и амбиция, защото вече сте се докоснали до това, което искате, видяли сте, че Ви влече и сте готови с двойни усилия пак да се доберете до такава позиция и един ден да погледнете назад и да си кажете, че успехът Ви е бил благодарение само и единствено на Вас. Опияняващо чувство наистина, надявам се един ден, след много години да го постигна (note to self:обичам опиянението).
В крайна сметка минах прекалено накратко през двата варианта, искаше ми се по-подробно да изкажа позицията си, но пък това е рискът на това да пиша за неща, които да речем са ми хрумнали вчера, докато не съм имал клавиатура под ръка. НО!!! - какво научихме дотук, драги ученици? Че до голяма степен любовната емоция и тази от върховете, които си достигнал благодарение на работата имат много общо. Няма общо краят на тези истории. Вместо да излизаме от работата смазани и победени за определен период, ние излизаме с поука ВИНАГИ. И тази поука ни дава вътрешната сила, която иначе събираме само и единствено с времето, което разправят разни псевдомъдреци, че било лекувало. Много му здраве на времето искам да кажа аз. Животът е прекалено кратък, че да ме кара да чакам, за да водя нормално съществуване. Прекалено съм млад и достатъчно импулсивен, за да искам всичко, което ме привлича на момента. Не искам да чакам развитието си-искам да знам, че мога да го имам стига да съм достатъчно амбициран. Там е разликата между двете понятия-че в любовта има прекалено много чакане. Което ми отваря очите защо не успях да имам успех там. Може и да съм изпуснал много, да - но и съм си спестил много. Далеч и не твърдя, че не е в пъти по-хубаво да намериш балансът между двете. О, сигурно е прекрасно-но пък колко често животът ни дава перфектния вариант на тепсия? Защото в крайна сметка трябва и двамата човека да го искат достатъчно силно и да се хармонизират помежду си, за да избегнат битовите пречки от това съчетание. А много хора просто нямат желанието за това. Затова ако трябва да избирам, вече може би бих се спрял на варианта, в който се бъхтам по цял ден, и единствената ми разтуха е да полегна и да релаксирам след работа, отколкото да се опитвам да разбера противоположния пол, който е прекалено разнообразен, за да мога да проследя някакъв модел на поведение. Наречете ме меркантилен моля Ви!-защото любовта има толкова много меркантилизъм, въплътен в уж сладки захаросани жестове, че просто мога само да се изсмея на идеята, че работохолизмът е свързан само с парите. Аз съм меркантилен точно, колкото сте и Вие. Просто спрете да го приемате за лошо качество и приемете, че просто в тази държава, с тази икономическа обстановка или си материалист, или изпадаш от борда.
На всички, които се обичат им пожелавам много щастливи моменти и да не се влияят от жлъчта, която изливам тук. На всички, които нямат някого до себе си мога да им кажа, че се надявам да го намерят без да се изгубват като личности в процеса на търсене. На всички останали им пожелавам приятен, слънчев и спокоен ден. :о)
И каква глупост успя да ми роди изтезаният мозък този път - ами голяма :) Сега не само ще споря кое трябва да вземе връх-любовта или кариерата ами и ще взема да се опитам да защитя позицията на работохлизма. О да-неразумен юрод съм аз, само че за разлика от гневния призив на Паисий аз не се срамя да се нарека българин. Което естествено няма нищо общо с темата :)
Любовта и Кариерата сега. Предимствата на първата са очевидни- да имаш някого, който кара кръвта ти да бушува, сърцето ти да бие учестено щом си до него (което от кардиологична гледна точка не е чак полезно, но няма да издребняваме), да мислиш, чувстваш и усещаш заедно с този човек. О, всичко това е много хубаво, но като се замислим далеч не всичко е цветя и усмивки, нали? Или пък е ама аз някакви други любови съм срещал? Ако е така моля игнорирайте всичко, което ще напиша по-долу, спрете да четете и отивайте в света на приказките, откъдето сте ми дошли :). Но пък реално погледнато кой не е имал подобни чувства, които биват унищожавани поне веднъж? Кой не е изпитвал на свой гръб да се носиш на крилете на нещо толкова извисено и в един момент както в легендите за злополучния Икар да си повярваш прекалено много и докато се усетиш да пикираш надолу и да се гмурнеш в морето пълно с акули, пирани или каквито щете там гадинки? Абе да речем, че са единици тези хора и им свалям шапка. Останалите надявам се ще ме разберат накъде бия. След едно такова фиаско все някога трябва да дойде времето да се изправиш на крака и да продължиш, но докато това стане през какво минаваме? Трябва ли всеки път след като сме изпитали щастието от това да бъдем с човека до нас, да трябва да минаваме през тътмните коридори на празнотата и противоречивите идеи, че едва ли не животът ни е свършил и ние нямаме повече сили да гледаме напред. Разбира се, че имаме - човешките същества сме достатъчно по-силни душевно, отколкото си представяме. Но кому е нужен този процес? О, да -казват че ни учи да поправяме грешките и други подобни фантасмагории - ами ако не ни научи? Ами ако дори не разберем грешката си, а човекът срещу нас не е имал смелостта или достойнството да се изправи срещу нас и да ни я представи в очите-дали воден от остатъчни емоции или просто от елементарна куртоазия? Тогава какво поправяме? А когато дойде този момент и си направим равносметка, че сме дали толкова усилия и сме вложили толкова воля да потръгнат нещата и все пак не са били достатъчни? Тогава вариантите са два - илиобвиняваме себе си, че не са били достатъчни и в крайна сметка постигаме една изкуствена комплексарщина, която дава отражение на по-нататъшните ни опити да бъдем щастливи. Или пък обвиняваме човека срещу нас, че не е оценил усилията ни и достигаме до негативизъм към човек, на когото малко преди това сме били готови да дадем всичко. И кое е правилното?- Ами много просто. Стигаме класическия случай на това да няма правилно. И това постигаме е единствено да се захабим емоционално.
От друга страна идва кариерата. Тук е много важно да дефинираме кариера, защото ще бъде смешно точно аз-един 22-годишен келеш- да говоря за тези неща. Много от Вас може и да не ме разберат, защото не са достигнали възрастта, в която трябва да работят за прехраната си, но пък останалите знаят какво искам да кажа. Идва си все някога (не при всички естествено) моментът, в който трябва да работим не само за да изкарваме насъщния, ами и за да се опитаме да съградим крехките основи, които един ден трябва да носят крепкото ни бъдеще. В началото винаги е трудно. Работим всякакви обикновени и простички работи, просто заради едната заплатка, независимо от досегашното ни образование. Все пак в България може и цял живот да не работиш това, за което си учил. В процеса на труда човек малко или много си изгражда някакви критерии, с които иска да подобри този процес. Тези критерии в един момент ни водят до това да формираме някаква представа за това, което по-конкретно искаме да вършим. И в един слънчев ден ние се събуждаме с идеята какво точно искаме да извлечем от работния процес, за да се чувстваме комфортно в бъдеще. Приемаме щастливия вариант, в който дори успяваме да намерим такава позиция (или подобна) и удобно си намърдваме задните бузки на нея. А оттам накъде? Историята е доказала, че в 95% от случаите всяка работа си има кусури - дори и мечтаната Ви такава. Но еуфорията от това, че сте я намерили и тя е това, с което искате да се занимавате и в бъдеще Ви кара да давате все повече и повече от Вас само и само да се задържите, докажете и издигнете. Да, не във всички случаи това е успешно, но пък в края на едно такова начинание Вие излизате с още повече хъс и амбиция, защото вече сте се докоснали до това, което искате, видяли сте, че Ви влече и сте готови с двойни усилия пак да се доберете до такава позиция и един ден да погледнете назад и да си кажете, че успехът Ви е бил благодарение само и единствено на Вас. Опияняващо чувство наистина, надявам се един ден, след много години да го постигна (note to self:обичам опиянението).
В крайна сметка минах прекалено накратко през двата варианта, искаше ми се по-подробно да изкажа позицията си, но пък това е рискът на това да пиша за неща, които да речем са ми хрумнали вчера, докато не съм имал клавиатура под ръка. НО!!! - какво научихме дотук, драги ученици? Че до голяма степен любовната емоция и тази от върховете, които си достигнал благодарение на работата имат много общо. Няма общо краят на тези истории. Вместо да излизаме от работата смазани и победени за определен период, ние излизаме с поука ВИНАГИ. И тази поука ни дава вътрешната сила, която иначе събираме само и единствено с времето, което разправят разни псевдомъдреци, че било лекувало. Много му здраве на времето искам да кажа аз. Животът е прекалено кратък, че да ме кара да чакам, за да водя нормално съществуване. Прекалено съм млад и достатъчно импулсивен, за да искам всичко, което ме привлича на момента. Не искам да чакам развитието си-искам да знам, че мога да го имам стига да съм достатъчно амбициран. Там е разликата между двете понятия-че в любовта има прекалено много чакане. Което ми отваря очите защо не успях да имам успех там. Може и да съм изпуснал много, да - но и съм си спестил много. Далеч и не твърдя, че не е в пъти по-хубаво да намериш балансът между двете. О, сигурно е прекрасно-но пък колко често животът ни дава перфектния вариант на тепсия? Защото в крайна сметка трябва и двамата човека да го искат достатъчно силно и да се хармонизират помежду си, за да избегнат битовите пречки от това съчетание. А много хора просто нямат желанието за това. Затова ако трябва да избирам, вече може би бих се спрял на варианта, в който се бъхтам по цял ден, и единствената ми разтуха е да полегна и да релаксирам след работа, отколкото да се опитвам да разбера противоположния пол, който е прекалено разнообразен, за да мога да проследя някакъв модел на поведение. Наречете ме меркантилен моля Ви!-защото любовта има толкова много меркантилизъм, въплътен в уж сладки захаросани жестове, че просто мога само да се изсмея на идеята, че работохолизмът е свързан само с парите. Аз съм меркантилен точно, колкото сте и Вие. Просто спрете да го приемате за лошо качество и приемете, че просто в тази държава, с тази икономическа обстановка или си материалист, или изпадаш от борда.
На всички, които се обичат им пожелавам много щастливи моменти и да не се влияят от жлъчта, която изливам тук. На всички, които нямат някого до себе си мога да им кажа, че се надявам да го намерят без да се изгубват като личности в процеса на търсене. На всички останали им пожелавам приятен, слънчев и спокоен ден. :о)
събота, май 09, 2009
Група на Седмицата 4
Блях, след десетина дена без Интернет и тотален игнор на скромното блогче (така или иначе никой не се е заинтересувал де) най-накрая моя псевдоинтернет доставчик накрая реши да прояви благородство и да ме остави да се порадвам на малко Интернет у дома. Така или иначе засега по цял ден работя де ама е някак хубаво като се прибера да видя, че и тука мога да я свърша някаква.
Сега съм малко сънен та няма да постна публикациите, които ми се въртяха в главата та поне ще постна набързичко за Групата на Седмицата , а пък после ще обърна малко повече внимание на нещицата тука. На 3-4мата ми читатели все пак ще се извиня за пустотата тук и ще гледам да наваксам.
Та по темата. Още миналата седмица едно аверче ме зариби по тази групичка, която ми е малко трудно определима. Нещо между Хеви и Рапкор ми е на мене ама имат и песнички, които ми звучат на Asian Dub Foundation даже. Като цяло е много приятна музика един вид :) Основани през 1989 и с период от 5 години, в който са се поразпаднали за малко отново са се формирали в сегашния състав през 2005. юсъздали общо 7 албума и с един бивш рапър на вокалите се опитват да творят нещо, което те определят на средно между Рейдж Ъгейнст Дъ Машийн и Пантера. Напрао ад :) ...А именно:
Stuck Mojo
Като цяло е доста добра групичка дори за хора, които не се кефят много на таквъзи музичка. Особено песента Friends за мене е най-добрата песен създавана, за да поздравиш приятелите си евър (дори по добра от песента на едноименния сериал Приятели). Просто тоа текст е...пълен филм отвсякъде. Та като песни мога да препоръчам:
Friends
15 Minutes of Fame
The Sky is Falling
И ще видим какво семпълче ще Ви издиря сега от нета. Поздравявам всички и Хев ъ грейт уикенд :)
Stuck Mojo - Friends [The Great Revival] - Funny home videos are a click away
Сега съм малко сънен та няма да постна публикациите, които ми се въртяха в главата та поне ще постна набързичко за Групата на Седмицата , а пък после ще обърна малко повече внимание на нещицата тука. На 3-4мата ми читатели все пак ще се извиня за пустотата тук и ще гледам да наваксам.
Та по темата. Още миналата седмица едно аверче ме зариби по тази групичка, която ми е малко трудно определима. Нещо между Хеви и Рапкор ми е на мене ама имат и песнички, които ми звучат на Asian Dub Foundation даже. Като цяло е много приятна музика един вид :) Основани през 1989 и с период от 5 години, в който са се поразпаднали за малко отново са се формирали в сегашния състав през 2005. юсъздали общо 7 албума и с един бивш рапър на вокалите се опитват да творят нещо, което те определят на средно между Рейдж Ъгейнст Дъ Машийн и Пантера. Напрао ад :) ...А именно:
Stuck Mojo
Като цяло е доста добра групичка дори за хора, които не се кефят много на таквъзи музичка. Особено песента Friends за мене е най-добрата песен създавана, за да поздравиш приятелите си евър (дори по добра от песента на едноименния сериал Приятели). Просто тоа текст е...пълен филм отвсякъде. Та като песни мога да препоръчам:
Friends
15 Minutes of Fame
The Sky is Falling
И ще видим какво семпълче ще Ви издиря сега от нета. Поздравявам всички и Хев ъ грейт уикенд :)
Stuck Mojo - Friends [The Great Revival] - Funny home videos are a click away
Абонамент за:
Публикации (Atom)
