Менделсон...

И те си казали ДА...
А после живяли щастливо до края на живота си...
Е да, принципно така завършват много, много приказки, но пък живота предлага хепиенд и на много от своите истории. Но искам да се фокусирам по-скоро точно на момента, където свършват тези приказки. Защото в реалността там започват много от тях.

Преди няколко дена имах честта да присъствам на една такава церемонийка и там, между кълбетата дим и веселата глъч се вдъхнових да си излея пак мислите, които ме налягат при тези екзистенциални събития. Както и при много други въпроси, и тук чувствата ми отново са смесени. Тук е момента гузно да наведа глава и с половин уста да се извиня на всички девойки, на които някога съм вярвал, че зодиите и астрологията като цяло са пълни бабини-деветини, защото по друг начин не мога да си обясня тази ми черта освен с факта, че съм Везни. Но да оставим моя астрален хороскоп за друг път и да се концентрираме на темата. Много е странно чувството да съм на сватба. Вие сега сигурно се подсмихвате с насмешка ама аз съм малко новак в тази сфера - кажи-речи направо за втори път съм бил на сватба през живота си. Така че простете ми ако скромната ми персона се превъзбужда от тези паметни моменти. Та се замислих аз за този тъй паметен момент в живота на двама влюбени. Не искам да изпадам в клишета и тривиалности като се обяснявам за това каква тръпка е да се вричаш завинаги на един човек, да му отдаваш себе си и т.н. Това не само е тема на друг разговор, а и не мисля, че съм достатъчно зрял да мога да дам интелигентно мнение. Ще се концентрирам върху самото преживяване от един такъв паметен ден.

Първата мисъл, която ме откъсна от любимото ми занимание - интоксикацията с неприлични количества алкохол , бе че всъщност този ден не е само за двама души. Да, естествено, че всички сме там, за да почетем тези хора, но замисляли ли сте се за хората в сянка на една сватба. А именно - родителите на щастливата двойка. От оскъдния си опит в сватбоходенето *:]* забелязах, че нищо не може да се сравни с еуфорията, която изпитват тези възрастни хора, докато гледат как децата им започват заедно общия си житейски път. В никакъв случай не твърдя, че за младоженците сватбата не е толкова специална, но при тях нещата са малко като на абитуриентските ни балове навремето - всички погледи са вперени в нас, всичкото внимание е за нас, всички искат да ни снимат и я цялата тази суматоха на нас ни остава време единствено да мислим всичко да мине гладко и да оправдаем очакванията на всичките ни роднини и приятели докато сме изкривили лицата си в една непрекъсната усмивка. За мен сватбите изглеждат точно по същия начин - и както родителите ни са ни изпращали към хотелите с нескрита възхита тогава, а в сърцата им се е таяла скрита (или нескрита) гордост и надежди за нашето бъдеще, така и един ден най-голямата им радост ще бъде да ни изпратят до олтара и да ни предадат грижите си в ръцете на друг. Наистина съм убеден, че ако живот и здраве един ден не ми се случи, няма да мога да си представя каквто е усещането. Но ако успеем да избегнем мъничката доза тъга, която носят тези мисли е много забавно изживяване да гледаш как възстаричките хора като за последно се раздават на дансинга и показват чак шокираща доза енергия. Не аз наистина не мога да си представя кога повечето от нас ще видим родителите ни да танцуват ако не на сватбата ни. И то как танцуват - аз с ръка на сърцето заявявам, че толкова жизненост у хора на тази възраст, мачкани ежедневно в продължение на десетки години, просто ме изумява. Все едно съм видял циганче пред мен на опашката за тока.

А аз се чувствам такова хлапенце при такива събития. Полуприкрит под сакото и панталона си, с една съмнителна елегантност , се сливаш сред другите хора и съумяваш да ги наблюдаваш скришом. Купчини двойки се гушат сладникаво, бременни жени обсъждат бъдещите си планове с очакваните им бебоци, възрастни хора си спомнят младините и един през друг хвалят децата си и цъкат доволно с език за младоженците. Тази шарена групичка от хора се омешва по един такъв начин, че дори да си отишъл самотник като мен на това място нямаш време да се потиснеш от това, че нямаш някого до себе си и просто седиш и се наслаждаваш на цялата олелия.

Затова обичам сватби. Мисля, че знаех , че ги обичам още преди да присъствам на първата си такава. Просто си бях изградил една представа за бракосъчетанието, най вече от захаросаните като памук пред цирка холивудски филми, която в крайна сметка не излезна истинска, но пък истината ми се понрави даже повече. Защото всичко бе много по-автентично, много по-близо до реалното, цялата ни красива поредица от ритуали и традиции ме карат да се радвам, че съм израснал в такава непокварена обстановка и съмк бил възпитан от хора, ценящи тези традиции. А Вие дами, които вероятно ще прочетете тези редове знайте, че не е било само ваше преживяване като сте били малки да си фантазирате за този ден и за цялата съпътстваща го феерия от картини и звуци. Много мо0мчета също са го правили. Само, че за тях не е мъжкарско да си признаят...Ама мъжкарството ще е повод за друга моя публикация... Засега мога само да Ви пожелая да бъдете щастливи и да не забравяте ценностите, с които сте били закърмени. Лека вечер приятели :)

Суета на Суетите

Или както са го казали дрвните римляни Vanitas vanitatum et omnia vanitas! Всъщност заглавието и началото ми бяха малко подвеждащи и ирелевантни, но няма значение. И аз имам нужда малко да се поглезвам със словесни помпозности.Всъщност смятам да бъда максимално кратък днес, че тука в парка до нас имало някаква биричка, която питала за мене та ще ида да я видя, за какво и трябвам, че може да е важно.

Значи днес в изблик на чувства на мощ в IT-технологиите реших да направя козметични намеси в моя блог. Резултата е очевиден - душевната манджа в главата ми се изля и придоби и облик под формата на притурки, наричани тук незнайно защо "гаджети". И всеки път като натисках "Ад ъ гаджет" очаквах някое високотехнологично творение на инопланетарни нации ама нейсе - само разни притурки изскачаха. Явно от цял ден уеб-хостване съм почнал много да си вярвам, че съм гуру с компютрите. Абе незнам колко още ще просъществува целия тоя кич на страницата ми ама да видим.

Да обобщим накратко новото. Смених съвсем незабележимо стайлинга и цветовете, слопжих анкета, която ще сменям през даден времеви диапазон, сложих "On this day in history" , което в общи линии показва някой гугълнат факт от този ден преди еди-колко си години, сложих и Нешънъл Джиографик Пикчър Оф Дъ Дей, коет ми са стори много готино в началото. За капак единственото място, където успях да натакамя Guestbook-a, зарад който всъщност реших да правя козметични промени можеше да се побере единствено долуслед всиииииииички мегадълги пост-ове та ако искате да си впишете нещо в него заповядайте. Само 30 мин скролване на страницата е :) А да, за малко да забравя - сложих и Реакции, което практическо е нещо като Thumbs up и Thumbs Down, като тези в YouTube, които показват какво Ви е мнението за дадената публикация. Е да де-малко са префасонирани в мой вариант. Та, така и така не ми пишете коментари поне това няма да Ви заболи да го кликате.

Сега като се замисля всички тия неща са адски ама АДСКИ безсмислени. Анкети се слагат на сайт, който вече е набрал достатъчно посетители, че въобще да има смисъл да се прави извличане на статистическа извадка от мненията им. Другите 2 апликации нямаха никъде опция да махна гадното бяло фонче, с което вървяха и сега седят някак не на мястото си. А Книжлето за Гости надали някой ще го види някога в онази яма, дъното на моя блог. Така че приятели, ако някога я прочетете таз статийка и поразгледате страницата ще се радвам на абсолютно всякакви съвети и насоки как да го развия тва сайтче. А пък и ме рекламирайте бе...Не пазете тоз диамант само за себе си бе...хохо...простете автохумора. А ако сте или имате познат, който е маг на блоговете направо го насочвайте към мен защото ми е много мерак да си я развия таз идея.

Феъруел френдс. Бирата ме зове. С уважение... Моя Милост

Група на Седмицата 3

В цялата олелия покрай нещата, които ми се случват насмалко да забравя за ежеседмичната рубричка Група на Седмицата. Както се забелязва малко на крак я пиша, затова може и да не съм много оригинален тая седмица ама другата ще се постарая повече. Хм, тази седмица като че ли слушах най-вече извратена тежка музика с цел да поддържам адреналина си и да не мисля за някакви си неща, така че не се изненадвайте ако групата Ви дойде малко ънкуул. В крайна сметка никого не съм задължил да я слуша.

Става въпрос за една шведска хардкор пънк групичка, формирана през 1993г.издала официално 4 албума, чъпреки че си има там и различни странични неофициални песньовки. Много диви, много нахъсана музика, пеят на инглиш ама то при хардкора няма много значение на къв език пееш, защото така или иначе не ти се разбира :) В крайна сметка няма значение, така че да си кажем, че говоря за:

Raised Fist

По-значителни според мен песнички са:

Sound of the Republic
Illustration of Desperation
Breaking Me Up

А пък тва е филмчето, което първо успях да намеря, така че да бутнете и Вие на съседа прозорците. Пък и песньовката, която исках да пост-на няма клипче...ехх... Дерзайте френдс :)



Raised Fist-Sound of the Republic (OFFICIAL) - Awesome video clips here

Първи работен ден?

Иииииии така...ерата "Speedy" в живота ми приключи, след тригодишния унес, в който ме бяха поставили, тези капиталисти :) . За което наистина се радвам. В крайна сметка дадох толкова много на тази фирма без да извлека нещо истински полезно и някак...абе изчерпах се там малко или много. Чувството да знаеш, че правиш там някаква си работа, която би трябвало да е отговорна и важна за работодателя, а всъщнност да си горе-долу най-ниското ниво във фирмата не е много приятно. Да ти хвтълят жълти стотинки, а ако сгрешиш да си искат големите парици също не е много галещо те под лъжичката. Оше повече пък, че да си абсоолютно наясно, че начини нагоре няма. Не и ако си обикновенния трудовак без връзки. НО...боже какво си мислех да пиша, пък то какво излезе. В крайна сметка смених куриерското поприще с това на помпозната длъжност "Консултант Връзка с Клиенти" във фирма за уеб-хостинг. Толкова готино, че дори като го пиша и са наслюнчвам от удоволствие. Тук е мястото да отбележа, че мен там малко с препоръка ме взеха, но да не омаловажаме факта, че се и потрудих немалко. Така че отхвърлям възможността някой да дръзне ( с цената поне на едното си око....лявото...) да ме нарече "Връзкар" ...или още по-лошо - "БГ Политик" ...това последното бе немощен опит за хумор съжалявам :) ...ето ще си се посмея малко...ха-ха...хайде няма какво повече да се види тук-разотивайте се...

Та...Уеб Хостингът...Що е то и има ли почва у нас? ...Ами няма...точно затова и не обслужваме българи...ха-ха-ин ауър фейсес :) Като цяло отидох свежарка сутринта с ясната идея, че всъшост разбирам сигурно дори по-малко от Вас тази неортодоксална услуга. Плиснах си в гърлото едно кафе и бях готов да навлезна в тресавището на новото ми амплоа. Впрочем въпреки хубавите и чисти офиси най-хубавото нещо безспорно е мегаогромната мегаяка с мегакуул гледка тераса. Не, не- Вие не сте виждали такава тераса пък. С изглед към басейна на Ленинград, въпреки че като си късам дупенцето лятото от работа вероятно ще мразя купчините супермодерни и натокани хорица, които ще си топят тяхното в хладката водица...Мммда...даже още отсега ги мразя. Вероятно ще ги целя с камъни...Не, всъщост ми идват малко далече. Както и да е. Изказах основното - терасата кърти сички останали тераси. Зайците сме шестима-4 момчета и 2 момичета (днес се оказа , че едното момиче се е отказало поради семейни причини така, че останахме пет ...бел.ред. :) ). Аз съм най-малкия хи-хи. Ама пък всички са на 24-25, така че предполагам всичко е куул. То в тая фирма всички като че ли са много младички. И супервайзърите са готини. Ние петимата мислим да станем бъдещата ударна сила на хостинг индустрията :)

Леле снощи като седнах да го пиша тоя блог имах тоооооооооолкова много да Ви кажа ама се компотизифрах, Гледах тъп филм със Самюъл Джаксън, заспах и днес нямам и малка идея какво исках да Ви кажа. И тък като знам, че всички вие 5-6 човека, които ме четете или не Ви интересува особено, или вече съм Ви разказал лично ще обобщя:

-Офисите са готини и просторни
-Хората засега изглежда да са куул групичка
-Научавам много нови неща, които един ден мога да използвам да Ви хакна компютрите и да ги накарам да Ви се взривят в лицата :)
-Пия много кафе...Обичам кафе (лоф)
-Началството не обича да се закъснява (закъснях още днес, на втория ден)
-Кичука всъщност е много далеч от Ленинград :)
-Терасата....мммммммммммммммм

Реално ако се сетя нещо винаги мога да го добавя ама бих си заложил крайник, че няма кой да го препрочете това, така че може би ще Ви държа в течение как се развивам професионално...може би наистина...И както научих още вчера там един много готин лаф за финал - Assumption is the mother of all fuck-ups ...хо-хо Хостърския хумор кърти... ;)

Великден

Здравейте, Приятели!
Днес, както всички знаем е Великден. И аз го почитам. Не защото се имам за много набожен, напротив. Не съм сигурен точно в какво вярвам в религиозно отношение. Но смятам, че има нужда от такива празници. Те сплотяват хората, събират ни със семействата или приятелите ни и поне за малко ни откъсват от сивите, работни делници, които неизбежно ще ги последват. Няма значение дали сте атеисти и не смятате да стъпите в църквата, това е просто един ритуал за здраве и благополучие. Дали има Бог и дали той е възкръснал днес надали някой може да каже със сигурност. Но пък хората имат нужда да вярват в нещо. Животът така ни изцежда, че сме готови да се хванем и за най-малката сламка. Наистина става все по-трудно да видиш надеждата, затова се появява необходимостта сами да си я създадем под формата на всякакви събития, предмети или хора. И какво ако това е сляпа религиозна вяра? По какъв начин ще ни навреди? Бих се отплеснал в истории за Великден и суха фактология, но пък нито моите познания са обширни, нито ще мога да спомена нещо, което така или иначе ще сте чули все отнякъде. Може би е малко прекалено и този празник малко по малко да се смесва с католическия му събрат, под формата на символи като Великденския Заек и криенето на яйцата, което не е характерно за православната църква, но какво пък? Вече празнуваме всяка година Св.Валентин, Хелоуин, че сигурно и Деня на Благодарността. Сигурно модерното пост-общество има нужда от това. Два клона на една религия = повече символи. И дали това ще Ви стопли душата или ще облагодетелства дребния и среден производител на тези символи, за когото те са просто начин да си изкара прехраната...това наистина няма значение. Нека ги има тези празници,за да ни дават това, което най-много ни липсва като нация - да ни обединяват. Защото преди всичко ние сме българи. И аз лично съм горд с това. Затова приятели, религиозни или не, просто бъдете заедно.

Христос Возкресе и слънчев, яйчен ден Ви пожелавам :)

П.С. А това ми е мнението за Великденския Заек :):):)

Въпроси без Отговори:За любовта и компромисите

Все още сънен, но вече започнал втората си кана кафе реших да продължа своеобразната си рубрика от миналата седмица с още неразрешими и двусмислени въпроси по теми, които надали интересуват някого. Дори незнам дали ме интересуват и мен. Просто ми е интересно да си затормозявам съществуването в целенасочено дълбаене в скали, в които знам, че няма злато. Тук коремът ми изкъркори негодувайки, но няма да му дам гласност. Решението е взето. Да говорим по същество.

Отново моите тези (или липса на такива) ще обхванат специфичен кръг от хора, защото сивото ми вещество още не е готово да говори съвкупно. Мислех, че темата ми днес може да бъде малко полово дискриминираща, но като се поблъсках над този въпрос осъзнах, че тези неща са определено двупосочни. Става въпрос за връзките между хората, при които единият....хмммм...да речем дава повече от другия...забележимо повече. Тъй като по документи се водя представител на мъжкия пол имам повече наблюдения над него, така че да ме извиняват дамите, че ще бъдат малко пренебрегнати, но съм сигурен, че голяма част от нещата с пълна сила важат и за тях.

Много от нас, ако не са попадали, са ставали свидетел на такава връзка при свои приятели. Какви всъщност са характерните елементи? Най-общо казано скелето на подобни отношения бива формирано от: желание постоянно да угодиш на партньора; пълно съгласие с неговите думи, молби, желания; послушание, бавно развиващо се в подчинение; често всичко това води до задушаване, загубване на идентичността, мекушавост. Тук ще си направя малък експеримент. Ще се опитам еднакво добре да защитя и двете гледни точки и да доведа до крехко равновесие този казус.

Първо негативите. Те мисля са очевидни. Даже гореспоменатите са достатъчни, за да изглежда въпроса за приключен. Но да задълбаем още малко. Защо всъщност въобще се стига до такъв момент? Дали човек е предразположен, според гените и формирания си характер, съзнателно да приема ролята на подчинен в една връка? Дали без значение как се развиеш, срещнеш ли някого, към когото можеш да кажеш, че изпитваш любов, тези спотаени черти на нравът ни изплуват на повърхността? Или пък просто слабохарактерните хора сами избират тази си роля и тя им доставя удоволствие. Аз съм ставал близък свидетел на поне два подобни случая. Интересното е, че и двата изглеждаха по абсолютно сходен начин - момче и момиче са заедно, имат някакви чувства привидно, момчето прави АБСОЛЮТНО всичко, което му каже момичето, угажда на всичките и безбожно безсмислени капризи, постоянно се мъкне около нея и като цяло мъничко буди жалост у обикновенния наблюдател. Момчето бе потиснало изцяло своите вътрешни копнежи само и само да бъде с момичето до него. Но пък в крайна сметка едната връзка приключи с това, че момчето придоби смелост и разбра, че този човек няма да го направи щастлив, разруши оковите си и прекъсна взаимоотношения с нея. В крайна сметка си намети друго момиче и се чувства прекрасно оттогава. От своя страна доколкото знам другото момче още е с момичето си, но пък и той изглежда доволно щастлив. Къде е поуката от това? Убийте ме ако знам...Така както виждам аз нещата се касае за прекалено сложни сърдечни копнежи, които може и да не са такива, каквито смятаме. Как е възможно един ден да се събудиш и да осъзнаеш, че не е това, което си смятал...просто така? Или пък е точно това, което искаш? ...как беше - за всеки влак си има пътници?!?! Малко ми е съмнително честно казано, колкото и черногледо да звучи. В крайна сметка го има и третия вариант - на човека срещу теб да мъ омръзне от цялото това угодничене и сервилност и да реши, че повече няма нужда от това. И оттам се стига до една задънена улица, чудейки се как така след като този човек е получил всичко, което е пожелал Вие отново сте сами? Вярвам, че това има обяснение, но ако моето бе логически издържано нямаше да съм попадал в такава ситуация, затова ще си го запазя за мен :) Може би някои хора просто изоставаме в развитието си в този тъй динамичен свят и не можем да усетим, че някои ценности са просто архаични и не намират почит в днешното общество. Както някой ми каза в една предна тема "Еволюцията е голямо нещо". Така си е...ще си го отбележа като пропуск ( *Радо драска в тефтерчето си-"Да не забравя да еволюирам един ден"* ). Може и да звуча леко иронично и шеговито ама наистина си е така всъщност - едно от най-важните неща в живота ми се прееба (с извинение за вулгарността), заради тази моя пуста...да я наречем мекушавост. Tва отделна тема. Тук да приемем изложих накратко (въпреки че много хора се оплакват, че, е надълго) негативните си впечатления от прекаленото раздаване за партньора ни.

А защо всъщност това непременно да е лошо? Не е ли в това смисъла - да показваш на човека, срещу себе си, че е специален? Че е обичан? Че може да разчита на Вас? Че затова сте избрал/а да бъдете до него? Че не е сам нито в радостите, нито в тъгата? Къде отиде този момент във връзката? И ако го няма вече то какво е останало? Ако демонстрирате твърдост и нехайство ще бъдете повече? Ако показвате, че имате много други интереси освен тези, които споделяте с партньора си, той/тя ще се чувства по-добре? Малко ми е парадоксален този момент, но с прискърбие ще отбележа, че май дотам са опряли нещата. Няма го вече времето, когато романтиката никога не беше прекалена. Дойдоха времената, в които ако си мил и нежен значи не демонстрираш достатъчно сила. Което малко ме навежда за мисълта за еволюцията, но в обратна насока. Така не се ли връщаме назад към животните и първичното? Където най-силния мъжки взима женската и пътя към нея минава само чрез надмощие над останалите самци. Дотам ли стигнахме? Най-интелигентния бозайник?-да бе да :о) В крайна сметка много хора биха възразили, че не са такива и, че за тях тези неща наистина са важни и ги искат от партньора си. Че желанията им са сходни с нашите и, че се наслаждават на това, което партньорът им прави за тях. Впоследствие това често се оказва фасада и след като толкова много сме слушали репликите "Аз не съм такъв/таква" този човек се озовава до екземпляр, който няма нищо общо с тези измамно тачени идеали, с оправданието,че той/тя е много повече отколкото се вижда на пръв поглед. Щом това носи вътрешно успокоение така да е. Аз ще приключа дотук защитата на плюсовете на тази теза, защото сам се усещам, че почвам да ставам хаплив и субективен, а аз бягам от това доколкото мога.

Първоначалната ми идея бе да приключа като оставя на Вас да прецените, кое е по-приемливото положение, но бях оставил тази псевдопубликацийка на средата, когато реших да ида на лекции и там една малка случка ми промени становището. Затова ще си позволя да Ви дам един съвет. Бъдете си твърди! Не показвайте прекалено много чувства и емоции ако дори частичка у Вас се опасява, че това може да отблъсне партньора Ви! Не бъдете захаросани или прекалено нежни! Не се престаравайте! Дори това да не сте Вие. Аз не го направих, когато трябваше и загубих. И това не бе първата ми подобна загуба, но бе най-тежката. Затова го карайте през просото и давайте от себе си само толкова, колкото да задоволяват основното във връзката Ви. И наистина ще Ви е много по-леко на душата. Или пък игнорирайте съвета ми :) Аз лично бих бил скептичен към човек, който сам не вярва и не върши това, което говори. Реално погледнато от Вас зависи всичко, приятели! Просто правете, нещата, които Ви карат да се чувствате щастливи, без да загърбвате принципите си. Скоро чух една много истинска мисъл - "Щастливия край е за незавършените приказки".

Пожелавам Ви още много слънчеви и малко по-топли дни от днешния и както в момента пее една група на току що оправения ми Уинамп в момента (което пък по случайност е определената от мен за Група на Седмицата Puya) - Keep it Simple!!! (sun) :)

Група на Седмицата 2

Тази седмица, като че ли предимно си запазих латино вълната от предната, но минах на малко по-агресивен нюанс, къде от вътрешни чувства, къде да не загубя Чалга Войната със съседката :) Като цяло поизкъртих плейъра (защото ми се бъгна Уинампа) с една пуерториканска метал банда, която от много време си послушвам така или иначе. С двадесет години творчество зад гърба си, за които издават само 3 албума не са сред най-продуктивните банди, но за сметка на това музиката е достатъчно балансирана между леещи се латино ритми и нахъсваща жица. Става въпрос за:

Puya


Сред най-любимите ми парчета попадат:


Retro
Oasis
Montate
Fundamental

От 2005-та бандата вече се е разкъсала от странични проекти, в каквито участват повечето членове, но пък музиката, която са направили заедно е достатъчно добра, за да не бъдат забравени :) Хайде и със здраве :)

Оп, да. За малко да забравя. Ще направя всичко възможно да поствам и някакъв видео/аудио материал, за да си прецените дали Ви харесва преди да се подведете по моето дилетантско мнение :) Даже ще потърся и за бандата от миналата седмица :)


PUYA - Fundamental [LIVE] - Click here for this week’s top video clips

В дебрите на нощта

Нощ е...Луната срамежливо се прокрадва зад рехавите облаци...Хладният вятър гали листата на току раззеленилите се дръвчета...Светофарите лениво примигват със своя еднообразен жълт цвят...Нали жълтото символизираше "Внимание" ? ...Внимание за какво? ...Градът спи...Единствените шумове идват от случайните таксита или далечният лай...Странно е нали...В такива моменти лаят винаги идва отдалеч...Сякаш пространството около теб е изолирано за всякакви признаци на живот...Единствените спорадични прояви на живот в този късен час са няколкото пияници, затворили и последната кръчма в околността и бездомните животинки, скитащи се в поход към спокойствието...Имаше и едно момче...

Момчето се прибираше се вкъщи...Или идваше точно оттам?...Това нямаше значение...Кое бе това момче? ...Няма значение... През деня той може би беше личност - отличник в училище или пилот, или компютърен гений... Но обгърнат в сенките на нощта той бе просто една малка точка от всеобхватната тишина около него...Момчето просто вървеше...Без посока...Без някаква цел...Вървеше към своето сърце...Искаше да надникне в него, да го опознае и разбере, да се опита да му даде това, от което има нужда...Момчето отчаяно се опитваше да разбере себе си, да разбере каква е тази празнина, която усеща, как да я запълни...По нелека пътека бе поело то...И имаше нужда от нощта, за да я извърви...Човек не може да надникне надълбоко в себе си през деня според мен...Окото има толкова много да види - всичко е толкова цветно и забързано...Полезрението се разширява и кара всички сетива да действат в една колоритна плетеница от картини, звуци и миризми...Мозъкът не може да се отдаде изцяло на стремежа на притежателя му да се концентрира в мисълта си...Откъслечните фрази на минувачите, неволното включване в човешките проблеми и океанът от цветове около теб постепенно отклоняват сигналите, които се опитваме да изпратим и накрая те се губят в сложната мрежа от неврони в тялото ни...А сега е нощ...И нищо от това не съществува....Сега момчето е само...Дори не е задължително да е самотно...Просто е само...И дава воля на всичко, което е било заключено денем под зоркия поглед на слънцето...Блъска се неуморно в стената на така наречената си душа с несравним хъс и агресия, защото знае, че може да я победи...Знае, че разруши всички прегради по пътя си и ще се добере до така желаната награда - вътрешен мир...Вечер след вечер то вървеше по тези неравни тротоари, стъпваше по тези прашни плочки и сядаше на едни и същи разнебитени пейки...В очакване на истината...Истината за себе си...Рееше се около сърцето си и търсеше пролуката, откъдето може да премине тези невидими препятствия...Нош след нощ то човъркаше все по-навътре и по-навътре, с упоритостта на червеят, който дълбае полуизгнилата ябълка... И усещаше, че е на прав път...Усещаше как стената се огъва под неговия напор...Докато една нощ...Стената рухна...А зад нея...нямаше асолютно нищо...Просто празно пространство...И момчето разбра...Разбра, че е търсил отговори на незададени въпроси...Разбра, че е търсил нещо, което никога не е съществувало...Погледна назад...И стената я нямаше...Никога не я е имало...Осъзна, че през цялото време той всъщност никога не е направлявал събитията...Че е бил пионка на собствените си сърце и душа...Те са искали той да стигне дотук...И да проумее, че неусетно е затворил един кръговрат на мисли, чувства и емоции, които дотогава просто са гравитирали хаотично в самия него...И затваряйки го момчето РАЗБРА...Малко по малко, в своите нощни разходки, поел към тишината, скрит от зловещите нюанси на тъмата, МОМЧЕТО бе станало МЪЖ...

С тази импровизирана притча, драги ми приятели, нямах конкретна цел. А може би имах? Опитвах се да дам някак по-човешки облик на сюрреалистичния парадокс, който наричаме живот. Или дори по-просто. Може би просто исках да дам отговор на един специален човек, който така и не разбра какво намирам в нощта. Аз може и да не съм това момче. Може и да не е толкова комплицирано съдържанието на главата ми. Но намирам красивото и полезното навсякъде, където си поставя за цел да опитам. Странно нещо е животът наистина. Да дава красота и на най-мрачните неща. Дано никоха не спра да мисля, дори с цената на наслояване на мрачни краски в душата и сърцето ми. Не искам да спирам наистина, пожелавам Ви и Вие да не го правите. Не се превръщайте в роботи, водени само от основни команди, заучени комбинации и първични реакции...

П.С. Неусетно е станало 12 април, докато сладко си пощраквах на клавиатурката с твърде шумен 'Space' бутон. Цветница е. Невероятно колоритен празник, който наистина си струва да отбележа. Искам да пожелая Честит Имен Ден на всички именници и да им пожелая обширна палитра от положителни емоции и потоци от сбъднати мечти. Носете си имената със здраве. Твърде красиви са, за да бъдат пренебрегвани. Усмивки :) :) :)

Къде са ми детските книжки...?

Седях си аз вчера сутринта на тераската в идилична хармонийка с кафето и цигарката в двете ми ръце и душевно разплуващ се под звуците на лежерно реге (плюс това имам да отмъщавам на съседката за нейните чалга утрини, в които тя решава, че на целия блок му се слуша Тони Стораро да речем) и се загледах в хората минаващи покрай тераската ми. Образи всякакви- майки си разхождат децата, баби немощно се тътрят до магазина, за да си купят хляб с последните стотинки от пенсията имаше дори и група мормони, спретнати в униформичките си и розовите им бузки се открояваха на белите им лица. Много странна секта са ми т'ва мормоните, честно. Но няма да говоря за тях. Впечатление ми направиха двама малчугана на видима възраст около 10-11 години, които бутаха колелата си и си говориха с нескрито въодушевление за някаква компютърна игра, Неподправения патос, с който бяха изпълнени словата им ме накара да се замисля (ОТНОВО!!! ...май прекалено много свободно време имам напоследък :( ) за моето детство...абе като цяло за детството на моето поколение.

Преди не толкова много години всичко бе толкова различно. Как се промени всичко така-недоумявам. А дали наистина всичко е толкова различно или просто сега го гледаме от друг ъгъл? Не-не може да е това. Преди всичко бе...толкова просто. Нямаше джиесеми, компютрите бяха рядкост, забавленията ни бяха ограничени...и все пак реално погледнато са в пъти повече от сега. Осъзнавам, че бяхме много чисти и невинни деца, в сравнение с днешните. Да, бяхме си калпазани, но точно в детския смисъл на думата. Вървя и гледам днешните малчугани и правя сравнение в главата си с Нас. На 11-12 ние още играехме стражари и апаши и криеница...днес времето на тези деца се разпределя между задимените компютърни зали и събирането на стотинки за бира. Не е ли тъжно това? Или просто е повод за това поколение да ни се присмиват колко сме назад с развитието си? Преди не беше нормално да се пуши на 11, не беше нормално да играеш на топка само ако имаш Фифа на компютъра. А тъпото е, че аЗ самият много съм повлиян от компютрите и ги намирам за наистина полезни. Но просто трябва да има мярка. Сегашните деца получиха достъп до това прекалено рано, а те като всяко хлапе не могат да си поставят мярката сами. Дали родителите имат вина?- може би, но това не е толкова важно. Някъде между първичното съзряване и университета периодът остава празен като шепите на немощния клошар в тъмнината на забързания град. Леле ама, че сравнения ми хрумват...пфу... не трябва да се оставям на мрачните нотки. Но пък и толкова ги съжалявам днешните деца...може би почти толкова, колкото те съжаляват мен. За бога аз съм само на 22, а в очите им сигурно съм на преклонна възраст. И това само, защото аз наистина съм се радвал, тичайки из калдъръмените улици на Стария Град, играейки "стражари и апаши". Само, защото аз съм се наслаждавал на победите си в играта на криеница. И съм изпитвал неповторим детски кеф да играя на футбол в училището. Като се замисля ние бяхме герои. Помните ли детските рани? Помните ли първите си големи падания, как коленцата ни кървяха а ние се деряхме, въпреки че просто бяхме ожулени. Тази сладка болка ни направи по-силни. А сега какво прави хлапетата по-силни? Какво им дава знак, че животът ни сервира малки проблеми, с които не е проблем да се справим и да продължим напред, за да посрещаме големите? Дали са подготвени, за това което ги чака? За тяхно добро се надявам да са. Но стига с този негативизъм...

...Помните ли нашето детство всъщност? Как дъвчехме по 3 дъвки Турбо наведнъж и си разменяхме картинките. Как момичетата колекционираха миришещи листчета, а момчетата си играеха с колички или нетърпеливо хрупаха Зрънчовци, заради играчката вътре. Или бонбонките Кръц-Кръц с някакъв противен крем по средата...ха-ха колко бяха сладки само...тържество на диабета в малките ни стомахчета :) Ами гумените футболни топки Страйкър, които постоянно пукахме при всяка игра? ...Дори момичетата играеха на мач с нас... А ние ги задиряхме като им дърпахме косите или им купувахме сухи пастички...леле и сухите пастички бяха толкова по-яки...Ужас :)

Спорно е дали днешните деца са изостанали в развитието си или са напреднали. Дано да греша в съжденията си...Просто се надявам да не пропилеят точно тези си години. Толкова бяха красиви и невинни. Даже и сега си ги искам обратно. Беше толкова по-лесно. Всичко бе игра, а малките ни сърчица не можеха още да чувстват като сега. Паричките идваха от мама и тате и винаги стигаха вза всичко. Пфу, сега мразя тези малки изродчета, които ме наведоха на тези мисли. Обмислям да си издялкам прашка и следващият път да ги обсипя с камъчета, воден от неземен гняв :) Защото за разлика от тях аз мога да боравя с прашка. Те от своя страна вероятно ще ми извадят газов пистолет, но пък си струва усилието. Битката на поколенията :)

Пожелавам Ви приятен ден приятели и не бързайте да растете :)

Група на Седмицата...

С цел да разнообразя малко блогчето си подемам инициативата "Група на Седмицата" ...В тези теми смятам да пиша за групата, която през изминалата седмица се е връткала най-много на плейъра и уинампа ми...Това естествено не виждам защо да ви засяга - нито ще претендирам за някаква оригиналност, нито ще се опитам да ви впечатля с някакви странни и неортодоксални музики :) ...В крайна сметка някой може да открие тук нещо ново и свежо, а друг да си спомни нещо забравено. В крайна сметка поне претендирам да имам разнообразен вкус и толеранс към почти всякаква музика, така че ...абе наслаждавайте се,,, :)

За тази седмица се спирам на една нова (за мен) групичка. Бе открита за мен от неповторимия дует Ралица-NKL ...представлява свежа комбинация от Латино, Рок и Фюжън и е идеална за наближаващите летни дни...А вокала има ненормално уникални расти :) Става въпрос за:

Huecco

Мога да препоръчам песните:

Mamba Negra
Me quemas
Pa mi Guerra

Еми за тази седмица толкова...До следващия понеделник..Дерзайте :)

Хоп ето успях да се справя с нечовешката и непосилна за никое човешко същество задача да сложа и малко семпълче :)


Huecco - Reina De Los Angelotes - Funny video clips are a click away

Сезонът на Айляка

С появата на първите срамежливи зачатъци на слънце и топлинка днес официално открих Сезонът на Айляка, Излезнахме посемейному (със съквартирантчетата) на тепенце, полочихме малко биричка, поиграхме малко хек, общо взето все някакви съвсем незначителни нещица, които всъщност могат да внесат толкова много смисъл в един толкова застоял и еднообразен живот, какъвто до определена степен се самоопределям, че водя. Пък и имах донякъде нужда да се разсея. Опитвам се да изразя положителната си емоция от това, че лятото идва. Толкова хубав сезон е това. Толкова шарено става всичко. Дори хората стават по-шарени. Природата е уникално нещо, толкова е пъстра и различна, няма нищо покварено в нея. Поне докъдето не е засегната от човешкия фактор. А слънцето зарежда с толкова енергия. Дори мислейки за него се усмихвам. Усмихвайте се на слънцето, бе хора. И то се усмихва на Вас. Проблемите няма да изчезнат, тъгата и сълзите може и да не секнат. Но усмивката Ви може да направи и най-тежката ситуация по-лека. Заредете се с емоция и мислете за всички топли и зелени дни, които ни чакат. Замислете се за морето и игривите му вълни, за ледената биричка под жаркото слънце, за топлата прегръдка на човека до Вас на фона на залеза. Уникално е просто. Ето даже и аз си загубих граматиката в търсене на суперлативи за тази бонбонеста ситуация. И дори това, че знам, че голяма част от лятото ще ми мине в работа, затворен в хладен офис пред компютър докато навън хората попиват всеки слънчев лъч не ме депресира. Напротив-точно поради този факт смятам да се опитам още по-жадно да извлека всичко възможно от нищожното време, което ще мога да отделя за себе си и за другите хора. И макар в момента да се чувствам по-сам отвсякога, да ме боли за...абе за моите си проблеми..., се изпълвам с надежда,че всичко може да се оправи. Ще се боря докрай, за да постигна щастието си и състоянието, в което бях преди. И цялата тази сила се поражда от толкова малки неща. Неща, за които, в забързаното си ежедневие, повечето от нас дори нямат време да им обърнат внимание. А те са толкова чисти. Дано ги запазим чисти. Те си заслужават. Щом са способни да променят настроението ни и начинът, по който гледаме на живота си, значи заслужават даже и повече. Не се затваряйте в себе си, не ставайте роби на апатията и социалния натиск, просто се отворете към съвсем първичните желания да релаксирате и...да не правите нищо. Физическият и душевен комфорт, който следва е точно това, от което понякога имаме нужда. Защото животът рано или късно ще ни върне в забързания кръговрат на препятствия, стрес и разочарования. Уловете малкото моменти, в които Той е забравил за Вас и се поизлежавайте за негова сметка. На всички ви пожелавам до есента много такива красиви моменти, много свобода, много сърцеизпълващи моменти и много-много-много усмивки. Ако имате с кого да ги споделите-не се колебайте. Ако нямате...ами потърсете, кой знае, може да е толкова близо. А на себе си...пожелавам абсолютно същото. Знам точно на кого искам да дам тези моменти и ще направя всичко възможно да реализирам пролетта/лятото си с тези хора. А утре като се събудите, потъркайте сънено очички, поизплакнете се и си отделете малко време на тераската с кафенце/чайче/сокче и любима музика за фон и се презаредете за това, което Ви очаква. Знам, че аз това ще направя :)

Въпроси Без Отговори:За Класите и Вселенския Заговор

Минаха няколко дни, в които имах време да премисля с какво да започна първата си сериозна публикация, пък и поначало стартът е най-труден и накрая си казах, че така или иначе е без значение дали ще пиша за етническите проблеми в Пакистан или за философските течения на Кант, защото така или иначе това са просто думи...в най-добрия случай ще направят впечатление някому преди , в крайна сметка да потънат дълбоко и да бъдат забравени...

Принципно винаги съм смятал, че ще започна това си начинание, пишейки за последното момиче, с което имах щастието да бъда, макар и за твърде недостатъчно време, но снощи, между безсмисленото циклене пред компютъра и релаксирането с биричка в парка осъзнах, че може би още не съм готов за това. А пък и си имам едно наум и не искам да предизвикам съдбата. Но пък мислите за Нея ме наведоха на едни мисли, които дълго след като положих снага на неудобното си, издънено легло със скъсани пружини, се лутаха в главата ми.

Някога замисляли ли сте се дали съществува такова нещо като класово разделение между отделните типове хора? Не говорим за богатство/бедност или социален статус, а по скоро по-плиткия вариант - за чисто визуално разделение. Тук не се изразих много ясно, затова ще се опитам да перифразирам. Да се абстрахираме от тъй модните в последното десетилетие случаи на реализиране на поговорка "хубавите ябълки прасетата ги ядат" , по простата причина, че прасетата имат коли и за разлика от обикновения домашен любимец не само шофират, но и шофират лъскавки коли с никелирани джанти. Та ако възприемем една съвсем нормална ситуация, ще се опитам да се поясня малко по разбираемо за широката аудитория (визирам всички 10на човека, които може би ще я прочетат тази скалъпена статийка). Значи за познатите ми хора не е тайна, че аз съм на моменти дори прекалено самокритичен към себе си визуално, понякога и не само, но пък тези мисли не са породени от елементарно кокетничене с цел да те убедят в противното, а просто са основани на реална аргументация. Приемаме, че аз съм един младеж, хайде, на средното ниво. Скоро се замислих и с нескрит интерес открих, че прилично голяма част от момичетата, с които съм имал по-близки взаимоотношения или е имало дори краткотраен флирт са били, според общоприетите стандарти, до голяма степен красиви и харесвани от широката аудитория. Естествено трудно мога да приложа такъв стандарт, засягайки проблема с различните вкусове и различните възпрятия за красиво, но като цяло приемете на доверие, че много от тях са били твърде симпатични и добре сложени :) ... В един момент, по един или друг начин, взаимоотношенията ми с тези хора са приключвали поради всякакви причини, предимно неоснователни. Тъй като наистина избягнах далеч от темата ще обясня какво се опитвам да кажа. Дали е възможно да има все пак една невидима бариера, която позволява на двама човека от , вака дефинираните от мен "различни класи" да се съберат, но не им позволялва да останат заедно за дълго? Дали е възможно Вселената да дава шанс на "малките" хора да почустват щастието от това да изпълнят визуалните си възприятия със съществото до себе си, но с ясната идея, че това няма да продължи дълго? Като казвам малки хора в никакъв случай не се опитвам да кажа, че външния вид разделя хората на "големи" и "малки" , а просто аз използвам това определение за целите на днешната ми мозъчна главоблъсканица. Всички сме били свидетели предполагам на ситуация, в която в крайна сметка виждаме момчето от долната класа, което може да има много ценни качества и завършва с момичето от същата класа, която "може да не е първа хубавица, но наистина е добър човек и се разбираме прекрасно". В последствие момчето остава завнаги с това момиче...това по никакъв начин не е лошо...двама качествени хора са намерили себе си. Но как се е стигнало дотам? Дали момчето, наранено прекалено много пъти от горната класа не се е примирило до такава степен със съдбата си, че се е предало на Вселенския заговор и е влезнало в коловоза на собствения си предначертан от него път. А дали момичето от долната класа не е било унижавано, мамено и лъгано от самоопределилите се "плейбои", които с държанието си не са я накарали да мисли, че за нея пътеката може да води само към обикновеното момченце, уединено в комфорта на собствения си свят, където е останало място само за такива като нея... Много хора биха възразили като цяло на цялото това разделение. Аз не се опитвам да кажа, че бидейки с визуално привлекателен човек сичко е перфектно. Най-малкото опитът ни учи, че прекалено красивите хора, губейки се в идеята на красотата изоставят зад себе си духовната такава и остават кухи и празни отвътре. Моите дилеми се отнасят по скоро към един идеализиран свят, в който приемаме по подразбиране, че откъм душевност всички сме равни.

Но да се върнем на въпроса... Който от Вас някога е бил в подобна ситуация, с подобен човек добре знае рисковете на положението си. Вашият партньор бива постоянно ухажван от всякакви образи, за които няма святост в избора на един човек да бъде с друг, в главата Ви кръжат убежденията, породени от чувствата Ви към този човек, че той ще Ви е верен, но накрая и те се разбиват в стената на Съмнението. Този цикъл в главата Ви води до необоснавани реакции, паранои и като цяло неподходящо държание. За някой хора това дори е краят на пътешествието с влакът "първа класа" . При други мъчението продължава с вътрешната борба "аз достатъчно ли съм красив/умен/забавен за нея/него", "какво мога да и/му дам аз, което другите не могат", "защо всъщност тя/той е избрал/а да бъде точно с мен". Разрушителното действие на тези въпроси бавно ни води към насаждане на понякога нереални комплекси. В крайна сметка изходът почти винаги е един и същ, защото няма ясно изразено правило за всичко. Дали Животът се опитва да ни научи, че всеки трябва да си знае мястото или поуката е, че неуверените хора не успяват да реализират мечтите си? Или всичко се дължи на това, че красивите визуално хора, имат повече свобода и възможности от не дотам толкова надарените? И в крайна сметка в един момент искат да реализират тази свобода и вече не искат да бъдат притискани от оковите на връзката с един човек, била тя и дългосрочна? Толкова много въпрси могат да се извлекат от една толкова простичка ситуация. А всъщнот по света има толкова повече щастие отколкото мога да си представи моята скромна личност.

В момента се чувствам малко като една модерна Кари Брадшоу, захапал надъвкана вече цигара, седящ пред монитора, гледайки мигащия курсор на мишката и задаващ въпроси, на които много хора дори нямат нужда да си отговарят. Защото както и при нея, докато аз си пълня главата с щуротии за Вселенския Заговор, хората навън си живеят живота пълноценно, наслаждават се на пролетното слънце, и се усмихват при вида на цъфналите клонки. А вероятно точно като нея и аз имам още много път да мина, да мина през всякакви странни връзки преди да осъзная, че съм минал 30-те и съм се озовал отново сам, пред прашния монитор, опитвайки се да реша проблемите на другите без да обръщам внимание на своите собствени. Тъжно е донякъде. Но пък все някой му е предначертано да го прави. Светът има нужда и от такива хора, които с типични, захаросани и украсени думички, да успокояват другите, че и утре ще има слънце и нови възможности пред тях. Дали всеки си има роля и чувства щастие, чак след като го осъзнае и приеме незнам. Но пък знам, че и тъгата има своята красота. И че дори обграден от стените на собствената си кутийка можем да пуснем слънцето и да му се радваме. Дори да има класова бездна и въпреки волята си не успеем да я прескочим, можем да дадем толкова много на хората от нашия бряг.

Отпивам последните остатъци от кафе по чашата и се надявам на бъдещето. Светлината още се процежда през замъглените прозорци на моят Оптимизъм, а Волята и Надеждата още не са си хванали багажа, за да пътуват към друг, който ги иска. Това ме кара поне мъничко да смятам, че мога да излъжа Съдбата. И да бъда щастлив с когото искам, по начина, който ми е нужен. А докога ще успея да съхраня всичко това в мен незнам. За момента всичко е в моите ръце...всичко и мъничко късмет. Пък ако не съм бил прекалено греховен, то Вселената ще ми удари едно рамо. Пък после да ме оставя да се оправям сам :)

Благодаря Ви за вниманието приятели...Успешен ден... Енджой Лайф :)

Poetry For The Cow

Специално благодарско за Нели, която ме осветли на тази неоспорима житейска истина в поетична форма :)

The man thinks,
The horse thinks,
The sheep thinks,
The cow doesn't think.
The cow is mute.
Expressionless.
The cow doesn't think,
Because the cow knows
Everything.

Ново Начало?!?

Ето че дойде и момент в съществуването ми, когато отново реших да започна някакво ново начинание без ясна идея какво точно целя с него или как точно да го реализирам. Просто реших да споделя с Вас, малцината, които ще посетят този блог като цяло какво точно ми се върти в главата. Това естествено не е много изпълнимо, но поне ще дам малко светлина върху начина, по който разсъждава хаотичният ми разум и лутащите се из главата ми откъслечни мисли. Ще има сълзи, ще има смях, ще има поуки, ще има спорове, но като цяло просто се надявам по някакъв начин да осигуря интересно четиво за тези, които ще отделят времето за това. Четенето е хубаво бе, хора-осъзнайте се. Четете книги, несравнимо преживяване е. Мозъкът Ви сам си създава някакви картини, звуци, миризми, изграждаш си някакъв свят според своето въображение и разбирания. Незнам, мен лично това ме привлича неудържимо. Та да се върнем на думата де. Смятам доколкото мога да поддържам често този блог и да пиша доволно много в него, защото както се убеждавам много често дори близките ми хора не знаят много за мен и за начина ми на разсъждение. Не че толкова държа да ме разбират хората, ами просто може би прекалено дълго бях скрит зад прекалено много маски и няма да ми се ще най-накрая да се изгубя тотално в собствените си образи. Така или иначе ми остана прекалено малка частичка идентичност, ами поне нея да си запазя. Не обръщайте внимание на множеството пунктуационни и правописни грешки, с които ще бъдат публикациите ми - най-често ще са от бързане и недоглеждане, отколкото от илитерация. Многоточия също много ще се използват...нужни са ми просто. Мислите ми често биват прекъсвани, хаотични, напиращи от всички посоки, че така един вид се презастраховам от неясно звучене. Но на фона на цялата какофония се надявам всеки да открие по нещичко за себе си. И дори ако предизвикам само една-едничка усмивка ще бъда задоволен. Засега Ви пожелавам приятен ден и ще пиша скоро... :]

Просто Радо!