В дебрите на нощта

Нощ е...Луната срамежливо се прокрадва зад рехавите облаци...Хладният вятър гали листата на току раззеленилите се дръвчета...Светофарите лениво примигват със своя еднообразен жълт цвят...Нали жълтото символизираше "Внимание" ? ...Внимание за какво? ...Градът спи...Единствените шумове идват от случайните таксита или далечният лай...Странно е нали...В такива моменти лаят винаги идва отдалеч...Сякаш пространството около теб е изолирано за всякакви признаци на живот...Единствените спорадични прояви на живот в този късен час са няколкото пияници, затворили и последната кръчма в околността и бездомните животинки, скитащи се в поход към спокойствието...Имаше и едно момче...

Момчето се прибираше се вкъщи...Или идваше точно оттам?...Това нямаше значение...Кое бе това момче? ...Няма значение... През деня той може би беше личност - отличник в училище или пилот, или компютърен гений... Но обгърнат в сенките на нощта той бе просто една малка точка от всеобхватната тишина около него...Момчето просто вървеше...Без посока...Без някаква цел...Вървеше към своето сърце...Искаше да надникне в него, да го опознае и разбере, да се опита да му даде това, от което има нужда...Момчето отчаяно се опитваше да разбере себе си, да разбере каква е тази празнина, която усеща, как да я запълни...По нелека пътека бе поело то...И имаше нужда от нощта, за да я извърви...Човек не може да надникне надълбоко в себе си през деня според мен...Окото има толкова много да види - всичко е толкова цветно и забързано...Полезрението се разширява и кара всички сетива да действат в една колоритна плетеница от картини, звуци и миризми...Мозъкът не може да се отдаде изцяло на стремежа на притежателя му да се концентрира в мисълта си...Откъслечните фрази на минувачите, неволното включване в човешките проблеми и океанът от цветове около теб постепенно отклоняват сигналите, които се опитваме да изпратим и накрая те се губят в сложната мрежа от неврони в тялото ни...А сега е нощ...И нищо от това не съществува....Сега момчето е само...Дори не е задължително да е самотно...Просто е само...И дава воля на всичко, което е било заключено денем под зоркия поглед на слънцето...Блъска се неуморно в стената на така наречената си душа с несравним хъс и агресия, защото знае, че може да я победи...Знае, че разруши всички прегради по пътя си и ще се добере до така желаната награда - вътрешен мир...Вечер след вечер то вървеше по тези неравни тротоари, стъпваше по тези прашни плочки и сядаше на едни и същи разнебитени пейки...В очакване на истината...Истината за себе си...Рееше се около сърцето си и търсеше пролуката, откъдето може да премине тези невидими препятствия...Нош след нощ то човъркаше все по-навътре и по-навътре, с упоритостта на червеят, който дълбае полуизгнилата ябълка... И усещаше, че е на прав път...Усещаше как стената се огъва под неговия напор...Докато една нощ...Стената рухна...А зад нея...нямаше асолютно нищо...Просто празно пространство...И момчето разбра...Разбра, че е търсил отговори на незададени въпроси...Разбра, че е търсил нещо, което никога не е съществувало...Погледна назад...И стената я нямаше...Никога не я е имало...Осъзна, че през цялото време той всъщност никога не е направлявал събитията...Че е бил пионка на собствените си сърце и душа...Те са искали той да стигне дотук...И да проумее, че неусетно е затворил един кръговрат на мисли, чувства и емоции, които дотогава просто са гравитирали хаотично в самия него...И затваряйки го момчето РАЗБРА...Малко по малко, в своите нощни разходки, поел към тишината, скрит от зловещите нюанси на тъмата, МОМЧЕТО бе станало МЪЖ...

С тази импровизирана притча, драги ми приятели, нямах конкретна цел. А може би имах? Опитвах се да дам някак по-човешки облик на сюрреалистичния парадокс, който наричаме живот. Или дори по-просто. Може би просто исках да дам отговор на един специален човек, който така и не разбра какво намирам в нощта. Аз може и да не съм това момче. Може и да не е толкова комплицирано съдържанието на главата ми. Но намирам красивото и полезното навсякъде, където си поставя за цел да опитам. Странно нещо е животът наистина. Да дава красота и на най-мрачните неща. Дано никоха не спра да мисля, дори с цената на наслояване на мрачни краски в душата и сърцето ми. Не искам да спирам наистина, пожелавам Ви и Вие да не го правите. Не се превръщайте в роботи, водени само от основни команди, заучени комбинации и първични реакции...

П.С. Неусетно е станало 12 април, докато сладко си пощраквах на клавиатурката с твърде шумен 'Space' бутон. Цветница е. Невероятно колоритен празник, който наистина си струва да отбележа. Искам да пожелая Честит Имен Ден на всички именници и да им пожелая обширна палитра от положителни емоции и потоци от сбъднати мечти. Носете си имената със здраве. Твърде красиви са, за да бъдат пренебрегвани. Усмивки :) :) :)