Къде са ми детските книжки...?

Седях си аз вчера сутринта на тераската в идилична хармонийка с кафето и цигарката в двете ми ръце и душевно разплуващ се под звуците на лежерно реге (плюс това имам да отмъщавам на съседката за нейните чалга утрини, в които тя решава, че на целия блок му се слуша Тони Стораро да речем) и се загледах в хората минаващи покрай тераската ми. Образи всякакви- майки си разхождат децата, баби немощно се тътрят до магазина, за да си купят хляб с последните стотинки от пенсията имаше дори и група мормони, спретнати в униформичките си и розовите им бузки се открояваха на белите им лица. Много странна секта са ми т'ва мормоните, честно. Но няма да говоря за тях. Впечатление ми направиха двама малчугана на видима възраст около 10-11 години, които бутаха колелата си и си говориха с нескрито въодушевление за някаква компютърна игра, Неподправения патос, с който бяха изпълнени словата им ме накара да се замисля (ОТНОВО!!! ...май прекалено много свободно време имам напоследък :( ) за моето детство...абе като цяло за детството на моето поколение.

Преди не толкова много години всичко бе толкова различно. Как се промени всичко така-недоумявам. А дали наистина всичко е толкова различно или просто сега го гледаме от друг ъгъл? Не-не може да е това. Преди всичко бе...толкова просто. Нямаше джиесеми, компютрите бяха рядкост, забавленията ни бяха ограничени...и все пак реално погледнато са в пъти повече от сега. Осъзнавам, че бяхме много чисти и невинни деца, в сравнение с днешните. Да, бяхме си калпазани, но точно в детския смисъл на думата. Вървя и гледам днешните малчугани и правя сравнение в главата си с Нас. На 11-12 ние още играехме стражари и апаши и криеница...днес времето на тези деца се разпределя между задимените компютърни зали и събирането на стотинки за бира. Не е ли тъжно това? Или просто е повод за това поколение да ни се присмиват колко сме назад с развитието си? Преди не беше нормално да се пуши на 11, не беше нормално да играеш на топка само ако имаш Фифа на компютъра. А тъпото е, че аЗ самият много съм повлиян от компютрите и ги намирам за наистина полезни. Но просто трябва да има мярка. Сегашните деца получиха достъп до това прекалено рано, а те като всяко хлапе не могат да си поставят мярката сами. Дали родителите имат вина?- може би, но това не е толкова важно. Някъде между първичното съзряване и университета периодът остава празен като шепите на немощния клошар в тъмнината на забързания град. Леле ама, че сравнения ми хрумват...пфу... не трябва да се оставям на мрачните нотки. Но пък и толкова ги съжалявам днешните деца...може би почти толкова, колкото те съжаляват мен. За бога аз съм само на 22, а в очите им сигурно съм на преклонна възраст. И това само, защото аз наистина съм се радвал, тичайки из калдъръмените улици на Стария Град, играейки "стражари и апаши". Само, защото аз съм се наслаждавал на победите си в играта на криеница. И съм изпитвал неповторим детски кеф да играя на футбол в училището. Като се замисля ние бяхме герои. Помните ли детските рани? Помните ли първите си големи падания, как коленцата ни кървяха а ние се деряхме, въпреки че просто бяхме ожулени. Тази сладка болка ни направи по-силни. А сега какво прави хлапетата по-силни? Какво им дава знак, че животът ни сервира малки проблеми, с които не е проблем да се справим и да продължим напред, за да посрещаме големите? Дали са подготвени, за това което ги чака? За тяхно добро се надявам да са. Но стига с този негативизъм...

...Помните ли нашето детство всъщност? Как дъвчехме по 3 дъвки Турбо наведнъж и си разменяхме картинките. Как момичетата колекционираха миришещи листчета, а момчетата си играеха с колички или нетърпеливо хрупаха Зрънчовци, заради играчката вътре. Или бонбонките Кръц-Кръц с някакъв противен крем по средата...ха-ха колко бяха сладки само...тържество на диабета в малките ни стомахчета :) Ами гумените футболни топки Страйкър, които постоянно пукахме при всяка игра? ...Дори момичетата играеха на мач с нас... А ние ги задиряхме като им дърпахме косите или им купувахме сухи пастички...леле и сухите пастички бяха толкова по-яки...Ужас :)

Спорно е дали днешните деца са изостанали в развитието си или са напреднали. Дано да греша в съжденията си...Просто се надявам да не пропилеят точно тези си години. Толкова бяха красиви и невинни. Даже и сега си ги искам обратно. Беше толкова по-лесно. Всичко бе игра, а малките ни сърчица не можеха още да чувстват като сега. Паричките идваха от мама и тате и винаги стигаха вза всичко. Пфу, сега мразя тези малки изродчета, които ме наведоха на тези мисли. Обмислям да си издялкам прашка и следващият път да ги обсипя с камъчета, воден от неземен гняв :) Защото за разлика от тях аз мога да боравя с прашка. Те от своя страна вероятно ще ми извадят газов пистолет, но пък си струва усилието. Битката на поколенията :)

Пожелавам Ви приятен ден приятели и не бързайте да растете :)