Love vs. Career:The Ultimate Showdown

Ах, навън е прекрасен ден, толкова зареждащ с енергия и усмивки, а аз за пореден път го прекарвам в домакинстване и главоблъсканици по неразрешими спорове. Незнам какво ми има, сигурно нещо ми е сбъркано да си отделям такава част от времето във вътрешни спорове по теми, които не само, че са ненужни, ами на всичкото отгоре и аз гледам винаги да заема по-грешната позиция. Като под "по-грешна" разбирам привидно по-неправилната такава. Явно душевния ми мазохизъм държи тези хора, които ми четат писанията да спорят с мен и да ме убедят в противното. Е наистина се радвам, когато някой успее, макар че житейския ми опит ме убеждава, че май в крайна сметка твърдоглавието ми взема връх. Е - всичко се променя в крайна сметка нали - дано и аз успея някой ден.

И каква глупост успя да ми роди изтезаният мозък този път - ами голяма :) Сега не само ще споря кое трябва да вземе връх-любовта или кариерата ами и ще взема да се опитам да защитя позицията на работохлизма. О да-неразумен юрод съм аз, само че за разлика от гневния призив на Паисий аз не се срамя да се нарека българин. Което естествено няма нищо общо с темата :)

Любовта и Кариерата сега. Предимствата на първата са очевидни- да имаш някого, който кара кръвта ти да бушува, сърцето ти да бие учестено щом си до него (което от кардиологична гледна точка не е чак полезно, но няма да издребняваме), да мислиш, чувстваш и усещаш заедно с този човек. О, всичко това е много хубаво, но като се замислим далеч не всичко е цветя и усмивки, нали? Или пък е ама аз някакви други любови съм срещал? Ако е така моля игнорирайте всичко, което ще напиша по-долу, спрете да четете и отивайте в света на приказките, откъдето сте ми дошли :). Но пък реално погледнато кой не е имал подобни чувства, които биват унищожавани поне веднъж? Кой не е изпитвал на свой гръб да се носиш на крилете на нещо толкова извисено и в един момент както в легендите за злополучния Икар да си повярваш прекалено много и докато се усетиш да пикираш надолу и да се гмурнеш в морето пълно с акули, пирани или каквито щете там гадинки? Абе да речем, че са единици тези хора и им свалям шапка. Останалите надявам се ще ме разберат накъде бия. След едно такова фиаско все някога трябва да дойде времето да се изправиш на крака и да продължиш, но докато това стане през какво минаваме? Трябва ли всеки път след като сме изпитали щастието от това да бъдем с човека до нас, да трябва да минаваме през тътмните коридори на празнотата и противоречивите идеи, че едва ли не животът ни е свършил и ние нямаме повече сили да гледаме напред. Разбира се, че имаме - човешките същества сме достатъчно по-силни душевно, отколкото си представяме. Но кому е нужен този процес? О, да -казват че ни учи да поправяме грешките и други подобни фантасмагории - ами ако не ни научи? Ами ако дори не разберем грешката си, а човекът срещу нас не е имал смелостта или достойнството да се изправи срещу нас и да ни я представи в очите-дали воден от остатъчни емоции или просто от елементарна куртоазия? Тогава какво поправяме? А когато дойде този момент и си направим равносметка, че сме дали толкова усилия и сме вложили толкова воля да потръгнат нещата и все пак не са били достатъчни? Тогава вариантите са два - илиобвиняваме себе си, че не са били достатъчни и в крайна сметка постигаме една изкуствена комплексарщина, която дава отражение на по-нататъшните ни опити да бъдем щастливи. Или пък обвиняваме човека срещу нас, че не е оценил усилията ни и достигаме до негативизъм към човек, на когото малко преди това сме били готови да дадем всичко. И кое е правилното?- Ами много просто. Стигаме класическия случай на това да няма правилно. И това постигаме е единствено да се захабим емоционално.

От друга страна идва кариерата. Тук е много важно да дефинираме кариера, защото ще бъде смешно точно аз-един 22-годишен келеш- да говоря за тези неща. Много от Вас може и да не ме разберат, защото не са достигнали възрастта, в която трябва да работят за прехраната си, но пък останалите знаят какво искам да кажа. Идва си все някога (не при всички естествено) моментът, в който трябва да работим не само за да изкарваме насъщния, ами и за да се опитаме да съградим крехките основи, които един ден трябва да носят крепкото ни бъдеще. В началото винаги е трудно. Работим всякакви обикновени и простички работи, просто заради едната заплатка, независимо от досегашното ни образование. Все пак в България може и цял живот да не работиш това, за което си учил. В процеса на труда човек малко или много си изгражда някакви критерии, с които иска да подобри този процес. Тези критерии в един момент ни водят до това да формираме някаква представа за това, което по-конкретно искаме да вършим. И в един слънчев ден ние се събуждаме с идеята какво точно искаме да извлечем от работния процес, за да се чувстваме комфортно в бъдеще. Приемаме щастливия вариант, в който дори успяваме да намерим такава позиция (или подобна) и удобно си намърдваме задните бузки на нея. А оттам накъде? Историята е доказала, че в 95% от случаите всяка работа си има кусури - дори и мечтаната Ви такава. Но еуфорията от това, че сте я намерили и тя е това, с което искате да се занимавате и в бъдеще Ви кара да давате все повече и повече от Вас само и само да се задържите, докажете и издигнете. Да, не във всички случаи това е успешно, но пък в края на едно такова начинание Вие излизате с още повече хъс и амбиция, защото вече сте се докоснали до това, което искате, видяли сте, че Ви влече и сте готови с двойни усилия пак да се доберете до такава позиция и един ден да погледнете назад и да си кажете, че успехът Ви е бил благодарение само и единствено на Вас. Опияняващо чувство наистина, надявам се един ден, след много години да го постигна (note to self:обичам опиянението).

В крайна сметка минах прекалено накратко през двата варианта, искаше ми се по-подробно да изкажа позицията си, но пък това е рискът на това да пиша за неща, които да речем са ми хрумнали вчера, докато не съм имал клавиатура под ръка. НО!!! - какво научихме дотук, драги ученици? Че до голяма степен любовната емоция и тази от върховете, които си достигнал благодарение на работата имат много общо. Няма общо краят на тези истории. Вместо да излизаме от работата смазани и победени за определен период, ние излизаме с поука ВИНАГИ. И тази поука ни дава вътрешната сила, която иначе събираме само и единствено с времето, което разправят разни псевдомъдреци, че било лекувало. Много му здраве на времето искам да кажа аз. Животът е прекалено кратък, че да ме кара да чакам, за да водя нормално съществуване. Прекалено съм млад и достатъчно импулсивен, за да искам всичко, което ме привлича на момента. Не искам да чакам развитието си-искам да знам, че мога да го имам стига да съм достатъчно амбициран. Там е разликата между двете понятия-че в любовта има прекалено много чакане. Което ми отваря очите защо не успях да имам успех там. Може и да съм изпуснал много, да - но и съм си спестил много. Далеч и не твърдя, че не е в пъти по-хубаво да намериш балансът между двете. О, сигурно е прекрасно-но пък колко често животът ни дава перфектния вариант на тепсия? Защото в крайна сметка трябва и двамата човека да го искат достатъчно силно и да се хармонизират помежду си, за да избегнат битовите пречки от това съчетание. А много хора просто нямат желанието за това. Затова ако трябва да избирам, вече може би бих се спрял на варианта, в който се бъхтам по цял ден, и единствената ми разтуха е да полегна и да релаксирам след работа, отколкото да се опитвам да разбера противоположния пол, който е прекалено разнообразен, за да мога да проследя някакъв модел на поведение. Наречете ме меркантилен моля Ви!-защото любовта има толкова много меркантилизъм, въплътен в уж сладки захаросани жестове, че просто мога само да се изсмея на идеята, че работохолизмът е свързан само с парите. Аз съм меркантилен точно, колкото сте и Вие. Просто спрете да го приемате за лошо качество и приемете, че просто в тази държава, с тази икономическа обстановка или си материалист, или изпадаш от борда.

На всички, които се обичат им пожелавам много щастливи моменти и да не се влияят от жлъчта, която изливам тук. На всички, които нямат някого до себе си мога да им кажа, че се надявам да го намерят без да се изгубват като личности в процеса на търсене. На всички останали им пожелавам приятен, слънчев и спокоен ден. :о)