Въпроси без Отговори:За любовта и компромисите

Все още сънен, но вече започнал втората си кана кафе реших да продължа своеобразната си рубрика от миналата седмица с още неразрешими и двусмислени въпроси по теми, които надали интересуват някого. Дори незнам дали ме интересуват и мен. Просто ми е интересно да си затормозявам съществуването в целенасочено дълбаене в скали, в които знам, че няма злато. Тук коремът ми изкъркори негодувайки, но няма да му дам гласност. Решението е взето. Да говорим по същество.

Отново моите тези (или липса на такива) ще обхванат специфичен кръг от хора, защото сивото ми вещество още не е готово да говори съвкупно. Мислех, че темата ми днес може да бъде малко полово дискриминираща, но като се поблъсках над този въпрос осъзнах, че тези неща са определено двупосочни. Става въпрос за връзките между хората, при които единият....хмммм...да речем дава повече от другия...забележимо повече. Тъй като по документи се водя представител на мъжкия пол имам повече наблюдения над него, така че да ме извиняват дамите, че ще бъдат малко пренебрегнати, но съм сигурен, че голяма част от нещата с пълна сила важат и за тях.

Много от нас, ако не са попадали, са ставали свидетел на такава връзка при свои приятели. Какви всъщност са характерните елементи? Най-общо казано скелето на подобни отношения бива формирано от: желание постоянно да угодиш на партньора; пълно съгласие с неговите думи, молби, желания; послушание, бавно развиващо се в подчинение; често всичко това води до задушаване, загубване на идентичността, мекушавост. Тук ще си направя малък експеримент. Ще се опитам еднакво добре да защитя и двете гледни точки и да доведа до крехко равновесие този казус.

Първо негативите. Те мисля са очевидни. Даже гореспоменатите са достатъчни, за да изглежда въпроса за приключен. Но да задълбаем още малко. Защо всъщност въобще се стига до такъв момент? Дали човек е предразположен, според гените и формирания си характер, съзнателно да приема ролята на подчинен в една връка? Дали без значение как се развиеш, срещнеш ли някого, към когото можеш да кажеш, че изпитваш любов, тези спотаени черти на нравът ни изплуват на повърхността? Или пък просто слабохарактерните хора сами избират тази си роля и тя им доставя удоволствие. Аз съм ставал близък свидетел на поне два подобни случая. Интересното е, че и двата изглеждаха по абсолютно сходен начин - момче и момиче са заедно, имат някакви чувства привидно, момчето прави АБСОЛЮТНО всичко, което му каже момичето, угажда на всичките и безбожно безсмислени капризи, постоянно се мъкне около нея и като цяло мъничко буди жалост у обикновенния наблюдател. Момчето бе потиснало изцяло своите вътрешни копнежи само и само да бъде с момичето до него. Но пък в крайна сметка едната връзка приключи с това, че момчето придоби смелост и разбра, че този човек няма да го направи щастлив, разруши оковите си и прекъсна взаимоотношения с нея. В крайна сметка си намети друго момиче и се чувства прекрасно оттогава. От своя страна доколкото знам другото момче още е с момичето си, но пък и той изглежда доволно щастлив. Къде е поуката от това? Убийте ме ако знам...Така както виждам аз нещата се касае за прекалено сложни сърдечни копнежи, които може и да не са такива, каквито смятаме. Как е възможно един ден да се събудиш и да осъзнаеш, че не е това, което си смятал...просто така? Или пък е точно това, което искаш? ...как беше - за всеки влак си има пътници?!?! Малко ми е съмнително честно казано, колкото и черногледо да звучи. В крайна сметка го има и третия вариант - на човека срещу теб да мъ омръзне от цялото това угодничене и сервилност и да реши, че повече няма нужда от това. И оттам се стига до една задънена улица, чудейки се как така след като този човек е получил всичко, което е пожелал Вие отново сте сами? Вярвам, че това има обяснение, но ако моето бе логически издържано нямаше да съм попадал в такава ситуация, затова ще си го запазя за мен :) Може би някои хора просто изоставаме в развитието си в този тъй динамичен свят и не можем да усетим, че някои ценности са просто архаични и не намират почит в днешното общество. Както някой ми каза в една предна тема "Еволюцията е голямо нещо". Така си е...ще си го отбележа като пропуск ( *Радо драска в тефтерчето си-"Да не забравя да еволюирам един ден"* ). Може и да звуча леко иронично и шеговито ама наистина си е така всъщност - едно от най-важните неща в живота ми се прееба (с извинение за вулгарността), заради тази моя пуста...да я наречем мекушавост. Tва отделна тема. Тук да приемем изложих накратко (въпреки че много хора се оплакват, че, е надълго) негативните си впечатления от прекаленото раздаване за партньора ни.

А защо всъщност това непременно да е лошо? Не е ли в това смисъла - да показваш на човека, срещу себе си, че е специален? Че е обичан? Че може да разчита на Вас? Че затова сте избрал/а да бъдете до него? Че не е сам нито в радостите, нито в тъгата? Къде отиде този момент във връзката? И ако го няма вече то какво е останало? Ако демонстрирате твърдост и нехайство ще бъдете повече? Ако показвате, че имате много други интереси освен тези, които споделяте с партньора си, той/тя ще се чувства по-добре? Малко ми е парадоксален този момент, но с прискърбие ще отбележа, че май дотам са опряли нещата. Няма го вече времето, когато романтиката никога не беше прекалена. Дойдоха времената, в които ако си мил и нежен значи не демонстрираш достатъчно сила. Което малко ме навежда за мисълта за еволюцията, но в обратна насока. Така не се ли връщаме назад към животните и първичното? Където най-силния мъжки взима женската и пътя към нея минава само чрез надмощие над останалите самци. Дотам ли стигнахме? Най-интелигентния бозайник?-да бе да :о) В крайна сметка много хора биха възразили, че не са такива и, че за тях тези неща наистина са важни и ги искат от партньора си. Че желанията им са сходни с нашите и, че се наслаждават на това, което партньорът им прави за тях. Впоследствие това често се оказва фасада и след като толкова много сме слушали репликите "Аз не съм такъв/таква" този човек се озовава до екземпляр, който няма нищо общо с тези измамно тачени идеали, с оправданието,че той/тя е много повече отколкото се вижда на пръв поглед. Щом това носи вътрешно успокоение така да е. Аз ще приключа дотук защитата на плюсовете на тази теза, защото сам се усещам, че почвам да ставам хаплив и субективен, а аз бягам от това доколкото мога.

Първоначалната ми идея бе да приключа като оставя на Вас да прецените, кое е по-приемливото положение, но бях оставил тази псевдопубликацийка на средата, когато реших да ида на лекции и там една малка случка ми промени становището. Затова ще си позволя да Ви дам един съвет. Бъдете си твърди! Не показвайте прекалено много чувства и емоции ако дори частичка у Вас се опасява, че това може да отблъсне партньора Ви! Не бъдете захаросани или прекалено нежни! Не се престаравайте! Дори това да не сте Вие. Аз не го направих, когато трябваше и загубих. И това не бе първата ми подобна загуба, но бе най-тежката. Затова го карайте през просото и давайте от себе си само толкова, колкото да задоволяват основното във връзката Ви. И наистина ще Ви е много по-леко на душата. Или пък игнорирайте съвета ми :) Аз лично бих бил скептичен към човек, който сам не вярва и не върши това, което говори. Реално погледнато от Вас зависи всичко, приятели! Просто правете, нещата, които Ви карат да се чувствате щастливи, без да загърбвате принципите си. Скоро чух една много истинска мисъл - "Щастливия край е за незавършените приказки".

Пожелавам Ви още много слънчеви и малко по-топли дни от днешния и както в момента пее една група на току що оправения ми Уинамп в момента (което пък по случайност е определената от мен за Група на Седмицата Puya) - Keep it Simple!!! (sun) :)